държавата стоят по-високо от тях… Ще отида в Трианон като свободен човек, без престореност и без страх.
— О, но все пак ще оправите малко брадата си. Тя е дълга почти половин стъпка!
— Казах ви, че няма да променя нищо във външния си вид.
Тогава тя започна да го насърчава с убеждение, с кокетство, с жесток присмех… Русо я познаваше и предусещаше клопката. Но Терез го дебнеше. Оставаше й само още едно средство. И то беше, че на излизане Русо никога не пропускаше да хвърли един поглед в огледалото, защото беше чистоплътен до крайност, ако изобщо в чистоплътността може да има крайности.
Часът за тръгване дойде. Междувременно Русо си беше натъпкал главата с всички неприятни сентенции, които би могъл да каже пред краля. Той изрече няколко от тях, докато закопчаваше токите на обувките, взе шапката си под мишница, не забрави и бастуна, а накрая се възползва от един миг, в който Терез не го гледаше, и изпъна с две ръце дрехите си, за да поизличи гънките по тях. Терез влезе отново при него, подаде му носна кърпичка, която той пъхна в дълбокия си джоб, и го изпроводи до площадката.
— Бъдете благоразумен, Жак. Изглеждате ужасно. Направо имате вид на фалшификатор на пари.
— Сбогом — каза Жак.
— Изглеждате като нехранимайко, господине — не млъкна Терез. — Чувате ли? Внимавайте!
— А вие внимавайте да не избухне пожар. И не се докосвайте до книгите ми.
— О, приличате на полицейски доносник — каза отчаяно Терез.
Русо не отговори нищо, той слезе по стъпалата, тананикайки, и като се възползваше от тъмнината, чистеше шапката си с ръкав, оправяше жабото си от фино платно с лявата ръка и така успя да импровизира един бърз, но спретнат тоалет.
110.
Театралната сцена на Трианон
Русо бе прашен от пътя, дрехите му бяха смачкани, а от бледото му лице се спускаше страховито такава отшелническа брада, каквато никога никой церемониалмайстор не бе виждал да се оглежда в огледалата на Версай. Философът се смути още повече под погледа на господин Дьо Коани, особено когато наближиха залата, където щеше да се състои представлението, защото видя толкова много красиви дрехи, колосани бухнали дантели, диаманти и сини ленти, които се открояваха в потъналия в позлата салон и приличаха на букет пъстри цветя, поставени в огромна кошница.
Философът се почувства неудобно, щом вдъхна нежния парфюм на тази изящна обстановка, която беше опияняваща за плебейските му разбирания и представи.
Все пак Русо трябваше да продължи пътя си и да отвърне с дързост. Много хора го наблюдаваха втренчено, защото се открояваше като тъмно петно в салона. Господин Дьо Коани, който вървеше пред него, го заведе при очакващия го вече оркестър.
Ето че госпожа дофината излезе на сцената, облечена в костюма на Колет211. Господин Дьо Коани сменяше костюма си в своята ложа.
Изведнъж се появи кралят сред кръг от сведени глави. Луи XV се усмихваше и, изглежда, беше в прекрасно настроение. Дофинът седна от дясната му страна, а господин графът на Прованс — от лявата.
Петнадесетината души, които съпровождаха краля, седнаха при жеста му.
— Няма ли да започваме? — попита той.
— Сир — отговори дофината, — овчарите и овчарките още не са се облекли. Очакваме ги.
— Можеха да играят и в градски дрехи — заяви кралят.
— Не, сир — възрази дофината. — Театърът трябва да е истински, защото искаме да огледаме костюмите на светлината и да преценим как изглеждат.
— Много правилно, госпожо — отвърна кралят. — Ами тогава да се поразходим.
Като изрече тези думи, Луи XV стана, за да обиколи коридора и сцената. Между другото той беше доста обезпокоен, защото госпожа Дю Бари все още не се беше появила.
Русо стана от мястото си силно развълнуван. Дофината го очакваше. Тя държеше в ръка арията на Колет.
—
Щом видя Русо, дофината се приближи до него. Философът се поклони смирено, като си казваше, че поздравява просто една жена, а не принцеса. Дофината после поиска мнението му за извивките на третия стих:
Русо разви цяла теория за декламацията и ритмичния й съпровод, но колкото й научна да беше тя, бе прекъсната от шумното нахлуване на краля и на няколко придворни. Луи XV влезе точно във фоайето, където философът даваше урок на госпожа дофината.
Неволната изненада и реакцията на Негово величество бяха същите като на господин Дьо Коани, само че господин Дьо Коани познаваше Русо, а Луи XV — не. Той се вгледа продължително в нашия човек и в същото време слушаше комплиментите и благодарностите на дофината. Този изпълнен с власт и царственост поглед, който не беше приучен да се свежда при никакви обстоятелства, направи неотразимо впечатление на Русо, чийто поглед в това време стана плах и несигурен. Дофината изчака кралят да завърши огледа и като се приближи до Русо, попита:
— Ваше величество ще ми позволи ли да му представя нашия автор?
— Вашият автор ли? — отвърна Луи XV, като се престори, че се мъчи да си спомни.
Дофината изпита съчувствие към нещастника.
— Господин Жан-Жак Русо, сир — допълни тя. — Авторът на очарователната опера, която ще представим пред Ваше величество.
Тогава кралят вдигна глава.
— Аха! — каза той студено. — Поздравявам ви, господин Русо.
И продължи да го оглежда така, че да изтъкне още веднъж всички недостатъци на облеклото му. Русо не проронваше нито дума. Той сякаш се бе вкаменил и бе забравил всички сентенции, които се беше приготвил да каже на тиранина.
— Господин Русо — каза кралят, като продължаваше да разглежда костюма и перуката му, — написали сте очарователна музика, с която прекарвам много приятни часове.
И кралят запя. Гласът му беше непригоден за каквато и да било мелодия и за която и да било гама.
Русо се поклони.
— О, не зная дали ще пея добре — въздъхна госпожа дофината.
Русо се извърна към принцесата, за да й даде още няколко съвета. Но кралят беше отново обладан от музикалните си желания и запя арията на Колен.
Негово величество пееше ужасно, особено за ушите на един музикант. Русо беше наполовина поласкан, че кралят е запомнил така добре творбата му, наполовина наранен от отвратителното й изпълнение.
