— На Симон.
Клетата жена покри лице с ръце и се обля в сълзи. Балзамо хвърли бегъл поглед върху Марат, който наблюдаваше сцената със зяпнала уста, широко разтворени очи и разпилени в безпорядък коси.
— Е, добре, господине — каза той. — Вие най-сетне видяхте борбата между душата и тялото. Бяхте свидетел на атака срещу съзнанието като срещу непревземаема крепост. Виждате, че Бог се е погрижил за всичко на този свят и че всичко е на мястото си. Не отричайте, че съществуват душа, съзнание! Не отричайте непознатото, млади човече! Най-вече не отричайте вярата, която е най-висшата власт! Вие сте амбициозен, господин Марат — учете се, говорете малко, размишлявайте много, не съдете повърхностно тези, които ви превъзхождат! Сбогом. Ще бъда твърде щастлив, ако вие победите демона на недоверчивостта у себе си, както аз победих демона на лъжата у тази жена.
Като изрече тези думи, които накараха младежа да се изчерви от срам, Балзамо излезе.
108.
Произведенията на Русо
Докато Марат прекарваше толкова пълноценни часове и разсъждаваше върху съзнанието и раздвоението, на улица „Платриер“ един друг философ възстановяваше дума по дума събитията, на които бе станал свидетел предишната вечер, и не преставаше да се пита виновен ли е или не.
„Вече съвсем не се учудвам, ако някои тъмни сили са се възползвали от моите разсъждения и са се загубили по пътищата, които покривах с цветята на моето красноречие. Значи аз съм човекът, който е разбунтувал обществото…“ Твърде развълнуван, той се надигна от мястото си и обиколи три пъти стаичката. „Значи аз — продължаваше Русо — съм злословил срещу хората на властта, които потискат и държат в подчинение писателите. След като съм такъв безумец, тези хора имат пълно основание да се държат така с мене. Та не съм ли наистина опасен за държавата? Аз използвах като извинение, че моите творби ще просветят масите, а ето че, Бога ми, съм запалил факла, която направо ще подпали света! О, колко съм виновен!“
Русо препрочете една страница от „Савойският викарий“.
— Да, това е: „Да се обединим, за да вземем в свои ръце щастието си…“ Аз съм го написал! „Да дадем на нашите добродетели сила, каквато другите дават на своите пороци…“ Това също съм го написал.
И Русо се надигна по-отчаян от всякога.
„Ето че по моя вина — продължи мислите си той — братя се изправят срещу братя. Някой хубав ден полицията ще нахлуе в техните скривалища под земята и ще залови всички тези хора, които са се заклели в случай на предателство да се самоунищожат. А сред тях все ще се намери някой по-дързък от останалите, който да извади от джоба си моята книга и да каже: «От какво се оплаквате? Та ние сме последователи на Русо и в момента се занимаваме с философия…» О! Колко ще се смее на това Волтер!“ Мисълта, че Волтер ще му се подиграва, вбеси женевския философ. „Значи аз съм заговорник? — прошепна той. — Не, аз наистина съм наивник, дете! Ама че заговорник съм!“
Терез влезе, без той да я забележи. Носеше му обяда. Като разбра, че съпругът й чете „Мечтанията на един самотник“, при това внимателно, Терез сложи шумно млякото върху самата книга и каза:
— Аха! Моят горделивец се любува на образа си в огледалото! Господинът чете собствените си книги! Ама че обичаме себе си, господин Русо!
Русо изпи млякото си, без да натопи в него хляба, като движеше уста, сякаш дъвчеше.
— Вие мечтаете за идеалните жени — възмути се Терез. — А ще напишете книги, които младите момичета не ще се осмелят да прочетат! Или пък някоя бунтовна ерес, която палачите ще изгорят на клада?
Мъченикът потрепери. Терез беше сложила пръст в раната.
— Не — каза той, — вече няма да пиша книги, които ще учат хората да мислят лоши неща… Напротив, смятам да създам творба, която ще се чете с радост от всички честни хора.
— Ще видим — каза стопанката. — О! Я чуйте! Звъни се.
Терез излезе и миг по-късно се завърна с един красив млад мъж, когото помоли да почака в предната стая. После влезе при Русо, който вече нахвърляше някакви бележки с молив в ръка.
— Приберете тези оскърбителни неща — заяви тя. — Имате посетител.
— Кой е той?
— Господин Дьо Коани.
— Господин Дьо Коани ли? — възкликна Русо. — Той е благородник от свитата на господин дофина!
— Сигурно е така — приятно и очарователно момче.
— Идвам, Терез.
Русо хвърли един поглед в огледалото, изтупа дрехата си, поизчисти пантофите си — стари, износени обувки — и влезе в трапезарията, където го очакваше благородникът. Младият мъж дори не беше седнал. Той наблюдаваше с известно любопитство налепените върху хартия и заградени в рамки от черно дърво растения. При отварянето на остъклената врата той се обърна и се поклони учтиво.
— С господин Русо ли имам честта да разговарям?
— Да, господине — отвърна философът намръщен, но с известно възхищение от забележителната красота и изящната елегантност на посетителя.
Господин Дьо Коани наистина беше един от най-красивите и най-любезните мъже във Франция.
— С какво мога да ви бъда полезен, господине? — попита Русо.
— Сигурно са ви съобщили името ми. Аз съм граф Дьо Коани. Ще прибавя само, че идвам при вас от името на госпожа дофината.
Русо се поклони и се изчерви, а Терез с ръце в джобовете наблюдаваше с възхитени очи от един тъмен ъгъл на стаята красивия пратеник на великата френска принцеса.
— Нейно величество има нужда от мен? — попита Русо. — Впрочем седнете, господине, ако обичате.
При тези думи самият Русо седна, а господин Дьо Коани взе един плетен сламен стол и последва примера му.
— Ето как стоят нещата, господине. Онзи ден в Трианон Негово величество прояви известен интерес към вашата музика, която наистина е прелестна. Той пееше най-хубавите ви арии. Госпожа дофината пък иска да му се хареса във всяко отношение и затова реши, че за краля би било удоволствие да представят в театъра на Трианон някоя от вашите комични опери…
Русо направи дълбок поклон.
— Затова съм дошъл, господине, да ви помоля от името на госпожа дофината…
— О, господине — прекъсна го Русо, — моето разрешение не ви е нужно. Моите опери и арийки принадлежат на театъра, който вече ги е представял. Трябва да се обърнете към артистите, а и там Нейно величество няма да срещне никакви трудности…
— Всъщност не ме изпратиха точно за това, господине — обясни господин Дьо Коани. — Нейно величество иска да достави на краля едно по-пълно удоволствие и едно по-рядко срещано развлечение.
Русо прехапа устни.
— Това е много голяма чест за мене — запелтечи той.
— Освен това — продължи гостът, — понеже повечето дами от двореца са отлични музикантки, а и пеят прекрасно, пък и много от благородниците се занимават с музика и имат известен успех… операта, която ще избере госпожа дофината, ще бъде изпълнена, изиграна и изпята от група дами и благородници от двореца, а главните роли ще се изпълняват от техни кралски височества.
Русо подскочи на стола.
— Уверявам ви, господине — каза той, — че това за мене е неизмеримо голяма чест. Моля ви да изкажете на госпожа дофината най-смирената ми благодарност.
— О, но аз не съм свършил, господин Русо — каза господин Дьо Коани с усмивка.
— А! Така ли?
— Вярно е, че сформираната по този начин трупа е по-бляскава, но й липсва опит. Нужни са съветите на маестрото.
Русо отново стана, за да благодари. Този път комплиментът го беше трогнал и той се поклони грациозно
