— О, аз ще предам тази честна жена на полицията, ако до един час часовникът ми не се намери.
— Ще предадете честна и почтена жена като мен?
— Пфу! Честна жена… честна жена…
— Аха! Значи ме подозирате?! Да, усъмних се в това още като излязохте…
— Но аз ви подозирам още откакто изчезна сребърната топчица от бастуна ми.
— Е, хубаво! Аз също имам какво да ви кажа, господин Марат.
— А? И какво е то?
— Че докато отсъствахте, аз споделих… със съседите това, че ме подозирате.
— А съседите? Любопитен съм да узная какво ви казаха?
— Казаха ми, че ако ме подозирате и за нещастие го кажете някому, трябва да стигнете докрай.
— В какъв смисъл?
— Да докажете, че часовникът ви е бил откраднат.
— Ами, откраднат е! След като беше тук, а сега вече го няма!
— Да, но трябва да докажете, че именно аз съм го взела, чувате ли! В съда са необходими доказателства.
Спокоен както винаги, Балзамо наблюдаваше разиграващата се пред очите му сцена. Той разбра, че въпреки увереността си Марат заговори по-тихо:
— Така че — продължи портиерката, — ако не докажете моята чест, ако не ми възвърнете доброто име, аз ще отида в полицията, както ме посъветва собственикът на сградата преди малко.
Марат прехапа устни. Той усети, че го заплашва истинска опасност.
Сега Балзамо реши, че е крайно време да се намеси. Той пристъпи към застаналата насред стаята страховита жена и като й хвърли зловещ поглед, приближи двата си пръста до гърдите й.
Госпожа Гривет моментално млъкна. После се залюля и загуби равновесие. Започна да отстъпва назад с неимоверно разширени очи, сломена от непознатата магнетична сила, и се строполи върху леглото, без да продума нито думичка.
Балзамо се обърна към Марат.
— Господине, сега цялата ви недоверчивост ще секне, а всичките ви колебания ще се изпарят. Вземете веднага писмото, което жената изтърва, докато падаше на леглото.
Марат се подчини.
— А сега какво? — попита той.
— Почакайте.
После графът взе писмото.
— Знаете ли от кого е това писмо? — попита той спящата.
— Не, господине — отвърна тя.
Балзамо приближи запечатаното писмо до жената.
— Добре, но вие можете да четете, нали?
— Естествено.
— Е, добре… Прочетете го, а тя ще повтаря запечатващите се в съзнанието ви думи.
Марат разпечата писмото и започна до го чете, а госпожа Гривет се надигна от мястото си и като трепереше под властния поглед на Балзамо, повтаряше онова, което Марат четеше:
Апел току-що нарисува първия си портрет и го продаде за петдесет франка. Така че днес ще изядем тези пари в гостилничката на улица „Сен Жак“. Ще дойдеш ли?
А! Разбира се, че ще изпием част от тях.
Ето какво съдържаше писмото. Марат изтърва листа хартия.
— Е, добре — каза Балзамо, — виждате, нали, че госпожа Гривет притежава душа и че душата й е будна, докато тя спи.
Марат замълча. Цялата му материалистическа философия се бунтуваше в сърцето му, но той не можа да му отговори.
— А сега — заяви Балзамо — ще пристъпим към въпроса, от който вие се интересувате най-много — какво е станало с часовника ви?
— Госпожо Гривет — попита Балзамо спящата, — кой е взел часовника на господин Марат?
— Госпожа Гривет не е откраднала часовника! Защо господин Марат мисли, че е тя?
— Щом не е тя, кой е? Отговорете ни.
— О, нямам представа.
— Виждате — обърна се Марат към Балзамо, — че е невъзможно да проникнем в съзнанието.
— Скоро ще отпадне и това ваше съмнение! — възрази Балзамо. — Ще ви убедя в това.
После отново се зае с портиерката.
— Чухте, нали? — повтори Балзамо. — Казах, че настоявам!
При звука на настойчивия му глас нещастницата започна да кърши ръце като обезумяла, през цялото й тяло премина подобна на епилептична тръпка.
— Не, не! — извика тя. — По-добре да умра!
— Е, добре! — извика Балзамо с такъв гняв, че огън излезе от очите му. — Ако трябва ще умреш, но ще проговориш! Говори, заповядвам ти — кой взе часовника?
Нервното напрежение и възбудата на клетата жена достигнаха върха си. Цялата й воля и устойчивост се съпротивляваха срещу волята на Балзамо. Чуха се нечленоразделни викове, а устните й се обагриха от червеникава пяна.
— Ще получи епилептичен припадък! — уплаши се Марат.
— Не се страхувайте. Обладал я е демонът на лъжата и не иска да я напусне.
След това Балзамо отново се обърна към жената, протегна ръце и насочи към нея цялата си сила.
— Говорете — проговори той. — Кой взе часовника?
— Госпожа Гривет — отговори спящата едва разбираемо.
— И какво направи с него госпожа Гривет?
— Занесе го на улица „Сен Жак“.
— У кого?
— У един млад обущар.
— Как се казва този младеж?
— Симон.
— И кой е той?
Същото мълчание. Тогава Балзамо отново протегна ръка към нещастницата, която, смазана от ужасната му сила, прошепна:
— Любовникът й.
Марат нададе вик на учудване.
— Тихо! — каза Балзамо. — Оставете я да говори. Нека съвестта й се обади.
После той продължи да засипва треперещата и обляна в пот жена с въпроси.
— А кой посъветва госпожа Гривет да извърши тази кражба?
— Никой. Тя случайно повдигна свещника, видя часовника и демонът я изкуши.
— Значи го е дала на някого?
Спящата направи усилие над себе си.
