много повече хора, отколкото моят скалпел, твърде ми пречи понякога…
В това време те стигнаха до „Отел-Дийо“ и влязоха вътре. Скоро, воден от Марат, който все още държеше в ръка зловещия си товар, Балзамо можа да проникне в залата за операции, където бяха главният хирург и учениците от училището по хирургия.
Помощниците току-що бяха докарали един блед човек, блъснат предишната седмица от тежка карета, която му бе премазала крака. Набързо му бяха направили операция, но тя се бе оказала недостатъчна. Болестта се бе разпространила и се налагаше бърза ампутация.
Клетникът, легнал върху масата на страданията, гледаше настървените хирурзи с ужас, който би покъртил и сърцето на тигър.
Все пак, щом усети върху рамото си съчувствената ръка на пазача и почувства ръцете на помощниците, които обвиваха тялото му, както змиите са обвивали тялото на Лаокоон, щом чу гласа на хирурга, който му прошепна „смелост“, клетникът се осмели да наруши мълчанието и да попита с плачлив глас:
— Ще се мъча ли много? Ще ме боли ли?
— О, не, бъдете спокоен! — отвърна Марат с престорена усмивка, която болният усети като милувка, а Балзамо — като ирония.
Марат видя, че Балзамо го е разбрал правилно, затова се доближи до него и му прошепна тихо:
— Операцията е ужасна, костта е цялата в пукнатини, чувствителността й буди състрадание. Човекът ще умре не от болестта, а от болката — тя ще му вземе душата.
— Но тогава защо не въздействате върху душата му? Спокойствието на душата ще даде повече възможности за лечението на тялото.
— Точно това направих току-що — прошепна Марат, докато продължаваха да връзват болния.
— И как го направихте?
— Както се прави обикновено — с думи. Обърнах се към душата, към разума, към чувствителността. Към това нещо, което караше гръцкия философ да казва: „Болката не е болест.“ Ето това е езикът, който използваме в такива случаи, и аз му казах: „Вие няма да страдате.“ Сега остава душата наистина да не страда, а това зависи изцяло от нея… Ето защо главата, която отрязах одеве, не промълви нито дума, а тялото, което обезглавих, допусна да извърша това деяние. А след миг живото тяло, в което все още има душа, ще започне ужасно да крещи. Запушете добре ушите си, учителю! Запушете ги, тъй като вие сте чувствителен към връзката между душата и тялото. Тази връзка ще обезсилва теорията ви до деня, в който ще успеете да отделите тялото от душата.
— Смятате, че никога няма да го постигнем?
— Опитайте — усмихна се Марат. — Случаят е подходящ.
— Вие сте прав — каза Балзамо, — ще опитам. Не искам този млад човек да страда, интересувам се от него.
— О, вие сте известен водач — каза Марат, — но не сте нито Бог-отец, нито Бог-син и не сте в състояние да му попречите да се мъчи.
Балзамо хвърли върху Марат тържествуващ поглед, после застана пред младия нещастник и срещна ужасените му и изпълнени с отчаяние очи.
— Спете — каза той.
Думите обаче сякаш не бяха изречени само през устата му, но и внушени с погледа и волята му, предадени с движението на кръвта и с излъчването на тялото му. В това време главният хирург беше започнал да опипва болното бедро и да показва на учениците колко силна е болката. Но след думите на Балзамо младежът, който се беше понадигнал, потрепери, залюля се за миг в ръцете на помощниците, а после отпусна глава настрана и затвори очи.
— Той се чувства зле — промълви Марат.
— Не, господине.
— Нима не виждате, че загуби съзнание?
— Не, просто спи.
Всички се обърнаха към странния лекар, когото сметнаха за луд. Недоверчива усмивка пробяга по устните на Марат.
— Задайте му въпроси и той ще ви отговори.
— Ей, млади човече! — изрева Марат.
— Няма нужда да крещите — заяви Балзамо. — Говорете с нормален глас и тон.
— Кажете ни какво ви е?
— Заповядаха ми да спя и аз спя — отговори пациентът.
Гласът му беше съвършено спокоен и контрастираше странно с гласа, който бяха чули преди малко. Всички присъстващи се спогледаха.
— А сега — обади се Балзамо, — развържете го.
— Невъзможно е — възрази главният хирург. — Само едно помръдване и можем да сгрешим.
— Той няма да помръдне.
— А кой ще ми даде подобна гаранция?
— И аз, и той.
— Направете го тогава и не се бойте от нищо.
— Развържете го — нареди главният хирург.
Помощниците се подчиниха. Балзамо застана до главата на болния.
— Отсега нататък няма да мърдате освен по моя изрична заповед — каза Балзамо.
Надгробна статуя би помръднала повече от болния след тези думи на Балзамо.
— А сега пристъпвайте към операцията — каза той. — Нещастникът е подготвен за нея.
Хирургът взе скалпела, но се поколеба за миг.
— Режете, господине — насърчи го Балзамо с тон на вдъхновен пророк.
Хирургът подобно на Марат и на самия болен, сякаш бе подвластен на Балзамо, приближи стоманата до плътта. Плътта се разтвори, но болният не нададе нито един вик, нито една въздишка, нито пък помръдна.
— От кой край сте? — попита Балзамо младия човек.
— Бретонец съм, господине — отговори той, като се усмихваше.
— А обичате ли вашия край?
— О, господине! Толкова е красиво там!
В това време лекарят правеше кръговите разрези, чрез които в хирургията се оголва костта.
— А млад ли бяхте, когато напуснахте родния си край? — попита отново Балзамо.
— Бях десетгодишен, господине.
Хирургът беше вече направил разрезите и доближи триона към костта.
— Приятелю — продължи Балзамо, — изпейте ми онази песен, която работниците, добиващи сол в Бац, пеят при завръщането си вечер у дома. Спомням си само първия й стих: „На моята покрита с морска пяна сол…“
Трионът вече режеше костта.
Подканен от Балзамо, болният запя — бавно, мелодично, вдъхновено, сякаш беше поет или влюбен.
Кракът падна върху леглото, а болният продължаваше да пее.
106.
Душата и тялото
Всички гледаха пациента с учудване, само лекарят го наблюдаваше със задоволство и с възхищение. Няколко души изказаха опасението, че и двамата са полудели. Марат прошепна това мнение на ухото на Балзамо.
— Може би нещастникът от болка е загубил разума си? — каза той. — Ето защо не усеща нищо.
— Не ми се вярва. Изобщо не си е изгубил разсъдъка — отговори Балзамо, — ако го поразпитам, ще ни каже дали и кога ще умре или пък колко време ще е необходимо за възстановяването му.
Марат беше готов да сподели общото мнение, с други думи — да повярва, че и Балзамо, и пациентът бяха луди. Но в това време хирургът връзваше артериите, откъдето обилно течеше кръв.
