вечно напрегнатия му дух, — ти все още изпитваш съмнения, Ашарат. Не си сигурен дали ще мога да се прехвърля отвъд предела на нашата любов и дали ще съм способна да виждам на по-голямо разстояние. Утешаваш се, че ако не успея, ще успее тя.
— Коя тя?
— Почакай… Тя се нарича Андре.
— Да, така е, ти наистина четеш мислите ми! Да, имам едно опасение, което ме смущава… Можеш ли все така да виждаш в пространството?
— Опитай.
— Подай ми ръката си, Лоренца.
Младата жена страстно стисна ръката на Балзамо. Балзамо излезе мислено от улица „Сен Клод“ и отведе мисълта на Лоренца със себе си.
— Къде сме? — попита той.
— На една планина — отвърна младата жена.
— Така е — каза Балзамо и потрепери от радост. — А какво виждаш наоколо?
— Виждам широка планинска долчинка, встрани от нея има гора, от другата й страна пък лежи град. Една река разделя гората от града, тече покрай стените на някакъв замък и се изгубва в далечината.
— Така е, Лоренца. Гората е Везине, градът е Сен Жермен, а замъкът е Мезон. Да влезем в павилиона, който зад гърба ни.
— О, да влезем.
— Какво виждаш?
— Най-напред едно странно облечено негърче. То дъвче бонбони.
— Вярно, това е Замор. Да влезем по-навътре.
— В салона няма никого. Обзаведен е разкошно. Предната част на вратата представлява скулптурна група от богини и амурчета. А! Сега сме в приказно красив будоар.
— И будоарът ли е празен?
— Не. Някаква жена се е излегнала върху една софа.
— Коя е тази жена?
— Това е графиня Дю Бари.
— Така е, така е, Лоренца. Ще ме накараш да полудея. Какво прави жената?
— Мисли за теб, Балзамо.
— Значи можеш да прочетеш мислите й? По какъв повод?
— Дал си й някакво обещание.
— Да. Какво обещание?
— Обещал си й вода, която разхубавява — същата, каквато Венера е дала на Фаон221, за да си отмъсти на Сафо. Почакай. Тя протяга ръка към звънеца, звъни, влиза друга жена.
— Кестенява или руса?
— Кестенява.
— Това е зълва й. Слушай какво си говорят.
— Иска да приготвят конете и каретата й.
— Къде иска да отиде?
— Иска да дойде тук. След два часа тя ще бъде тук.
Балзамо падне на колене.
— О! — провикна се той. — Ако след два часа тя наистина е тук, аз няма вече да моля Бога за друго освен да бъде милостив към мене и към моето щастие.
— Клети ми приятелю, значи ти си се страхувал от нещо?
— Да, да…
— А от какво би могъл да се страхуваш? Та любовта не само допълва физическото съществуване, но също така възвисява и духа. Като всяка изпълнена с великодушие страст любовта доближава човека до Бога, а всяка светлина идва от Бога.
— Ще ме накараш да полудея от щастие, Лоренца!
Балзамо обори главата си в скута на младата жена. Все още чакаше ново доказателство, за да се почувства напълно щастлив. Това доказателство беше пристигането на госпожа Дю Бари.
Двата часа на очакване изминаха бързо. Балзамо беше загубил всякакво усещане за време. Изведнъж тялото на Лоренца потрепери и тя хвана още по-здраво ръката на Балзамо.
— О, каретата й лети бързо по големия булевард. Приближава, навлиза в улица „Сен Клод“, спира пред вратата. Госпожа Дю Бари вече тропа на вратата.
Балзамо се спусна към камината.
— Нека дойда с теб до стълбата — помоли го Лоренца.
— Ела.
Двамата влязоха в стаята с кожите.
— Ще излезеш ли от тази стая? — попита Балзамо.
— О, не, ще те чакам. Бъди спокоен, тази Лоренца, която те обича, не е същата Лоренца, от която ти се опасяваш. Но всъщност…
Тя замълча и се усмихна.
— Какво искаш да кажеш? — попита Балзамо.
— Нима не прозираш в моята душа така, както аз прозирам в твоята?
— Уви, не.
— Исках да ти кажа да ме приспиш и спяща да те очаквам, докато се върнеш. Заповядай ми да стоя неподвижно върху тази софа и аз ще го сторя. Ще спя и ще бъда неподвижна.
— Така да бъде, скъпа Лоренца! Спи и ме чакай!
Балзамо махна с ръка на момичето. То вече кротко спеше.
Лоренца беше чудно красива. Освободени от всякакви панделки, косите й обгръщаха тялото й. Полуотворената й уста беше изящна. По бузите й грееше трескава червенина. Очите й плуваха в мечти. Приличаше на непорочно младо момиче, а не на жена. Балзамо се наведе над нея. Целуна ръцете и шията й, но не посмя да докосне устните й.
Балзамо се лъжеше. Гърдите на Лоренца се задъхваха не само от любов, не само страстта правеше дъха й неравен и насечен. Тя сънуваше сън, предизвикан от летаргията, в която беше изпаднала. А тази летаргия беше тъй странно близка до смъртта!
Лоренца продължаваше да сънува. Стори й се, че не й достига въздух, сякаш тежестта на един доближаващ се подвижен кръг я затискаше. После съзря там някакво мърдащо чудовище с човешко лице, подобно на Калибан222 от „Буря“. Това беше старецът, мърдаха само ръцете му, движеха се единствено очите му. Той я гледаше със страшните си очи и протягаше към нея костеливите си ръце.
Бедното дете се гърчеше, без да може да се изскубне от ръцете на този призрак, без да прозре заплашващата го опасност. Лоренца видя как двете клещи я сграбчиха за роклята, как я повдигнаха от софата като бяло перце, а после усети как я отнесоха върху подвижната врата, която бавно-бавно се заизкачва към тавата с познатото вече злокобно проскърцване, сякаш желязо се отриваше о желязо. От устата на това чудовище с човешко лице излезе остър, скърцащ, страшен смях. Смехът кънтеше, а чудовището отнасяше момичето все по-нагоре и по-нагоре към небето, без то да усети сътресение или болка.
130.
Чудотворното питие
Както беше предсказала Лоренца, посетителката, която току-що беше почукала на вратата, беше самата госпожа Дю Бари. Докато чакаше Балзамо, тя прелистваше твърде интересна книга за смъртта, отпечатана в Майнц. Госпожа Дю Бари тъкмо разглеждаше една гравюра, на която някаква красива жена си червеше устните и се оглеждаше със задоволство в огледалото, когато Балзамо бутна вратата, влезе в салона и й се поклони с щастлива усмивка, която озаряваше цялото му лице.
