Балзамо пое дълбоко дъх.
— А каква точно беше шегата му?
— Негово величество каза „е, щом ме обвиняват, че държа народа си гладен, ще го нахраня“, а господин Дьо Сартин го попита как, на което пък кралят отговори: „Ще поема издръжката за храна на всички, които разпространяват подобни слухове, и ще им предложа подслон в замъка, наречен Бастилия…“
Хладна тръпка пробяга по вените на Балзамо, но той продължи да се усмихва.
— А след това?
— След това разпратиха много заповеди за арести. Господин Дьо Сартин се опита да прокара и една заповед за вашето задържане, но аз не се огънах и го спрях с едно-единствено изречение. „Господине — казах му аз в присъствието на краля, — арестувайте цял Париж, това си е ваша работа и влиза в задълженията ви, но не докосвайте и с пръст някой от моите приятели, иначе…“ „Охо — намеси се кралят, — Пазете се, Сартин, тя е сърдита“, на което пък Сартин измънка: „Но, сир, в името на кралството… Искат да убият краля, както убиха Анри IV.“ Кралят пребледня, ръката му потрепери и той обхвана челото си с нея. За миг помислих, че са ме победили. „Сир — настоях аз, — да оставим господина да продължи по-нататък. Неговите служители сигурно са разшифровали и някой текст, от който става ясно, че и аз заговорнича срещу вас!“. После излязох от стаята. Но това, скъпи графе, се случи на другия ден след историята със злополучното питие. Така че кралят предпочете моето присъствие и се втурна да ме гони. „Умолявам ви, скъпа графиньо, не се сърдете“ — каза ми той. „Тогава изгонете този долен човек, той вони на затвор“ — заявих аз. „Е, вървете си тогава, Сартин“ — вдигна рамене кралят. „В бъдеще ви забранявам не само да ме посещавате, но и да ме поздравявате“ — продължих аз да следвам линията на поведението си. За миг нашият магистрат загуби самообладание и се приближи да целуне ръката ми. Беше много смирен. „Така да бъде, госпожо — каза ми той. — Да не говорим повече за това! Само че вие погубвате държавата. Вашият любимец ще бъде пощаден от моите агенти, щом това е желанието ви.“
Балзамо беше потънал в дълбок размисъл.
— О, та вие дори не ми благодарите, че ви спестих едно запознанство с Бастилията! — възмути се графинята.
Вместо отговор Балзамо извади от джоба си шишенце с кървавочервена течност.
— Вземете, госпожо — каза той. — Вие ми дарихте свободата, а в замяна аз ви давам още двадесет години младост.
Графинята пусна шишенцето в корсета си и си тръгна радостна и тържествуваща. Балзамо все още размишляваше дълбоко.
— Ако не беше тази суетна жена — прошепна той, — те щяха да се спасят. Малкото краче на тази придворна ги ритна и ги запрати на дъното на пропастта. Бог наистина е на наша страна!
131.
Кръвта
Вратата още не беше се затворила зад гърба на госпожа Дю Бари, а Балзамо вече се изкачваше стремглаво по скритата стълба към стаята с кожите. Разговорът му с графинята беше продължил доста дълго и сега той бързаше по две причини — искаше да види час по-скоро Лоренца и се страхуваше да не би младата жена да се е изтощила.
Балзамо затвори вратата след себе си и хвърли поглед към канапето, където беше оставил Лоренца. Тя вече не лежеше там. Върху възглавничките се търкаляше само тънкото наметало от фин бродиран със златни цветя кашмир, което обикновено обгръщаше тялото й. То беше единственото доказателство, че Лоренца е била в стаята и че си е почивала върху канапето. Балзамо остана за миг неподвижен и се замисли. Може би някаква неприятна миризма, която сякаш беше напоила жилището, я беше принудила да стане от мястото си и инстинктивно да се премести другаде — както постъпва човек, водещ нормален живот. Първото предположение на нашия герой беше, че Лоренца се е върнала в лабораторията, където неотдавна я беше отвел самият той. Отиде в лабораторията. Тя беше празна.
Оставаше само стаята й — може би се беше оттеглила там. Балзамо отърча към стаята, но плочата на камината беше плътно затворена. Балзамо натисна пружината — и стаята, както и лабораторията, беше празна. Лоренца дори не беше влизала тук.
Тогава Балзамо беше завладян от болезнена мисъл, която неведнъж беше стреляла в сърцето му. Тя прогони всички други предположения и сложи край на надеждите му на щастливо влюбен мъж. Лоренца беше играла роля, само се беше преструвала, че спи, за да приспи всяко подозрение, безпокойство или бдителност на съпруга си, а при първия удобен случай беше избягала отново на свобода. При тази мисъл Балзамо подскочи и позвъни, за да повика Фриц.
— Къде е сеньората? — попита той.
— Никой не е излизал от къщата освен графинята, господарю. Току-що затворих вратата зад гърба й.
— Хайде, спокойствие! Да проявим разум — каза си той. — Лоренца не е тук. Излишно е да търся други потайни места, няма смисъл да се заблуждавам. Щом не е тук, значи е излязла. Да! Излязла е, наистина е излязла…
— О, ще узная всичко, всичко! — шепнеше Балзамо. — Имам госпожица Дьо Таверне! От Андре ще се осведомя за предателството. Щом любовта е способна на измама, щом науката допуска грешки, щом верността е само клопка, Балзамо ще наказва безмилостно.
Балзамо грабна падналата си на земята шапка и се втурна към вратата, но внезапно се спря.
— О, мили Боже! — продължи да шепне той. — Забравих клетия грохнал старец! Трябва да видя Алтотас.
Балзамо трескаво се приближи до механизма, който смъкваше подвижната врата надолу. Влезе в стаята на Алтотас и скърцащият глас на стареца подразни ухото му и го откъсна от мъчителното му вглъбение. За голямо учудване на Балзамо Алтотас не го посрещна с упреци, както очакваше, а с весело и радостно настроение. Ученикът вдигна глава и смаяно втренчи поглед в учителя си.
Старецът се беше тръшнал върху подвижния си стол и дишаше шумно така, сякаш всяко вдишване му носеше наслада. В очите му гореше мрачен, дори страшен пламък, но широката усмивка върху устните придаваше на лицето му щастливо изражение.
Балзамо се задави от отровните изпарения, сърцето му сякаш спря да бие, главата му натежа, съзнанието му се замъгли, силно му се зави свят. Усети, че дишането му бе затруднено и че силите му го напускаха.
— Учителю, учителю — прошепна Балзамо, който все повече и повече се замайваше, — бъдете разумен, нека отворя някой прозорец. От пода се издигат изпарения от кръв!
— Кръв?! Така ли мислиш? — изрева Алтотас и избухна в смях.
— О, да! Усещам зловонието, което се разнася от тялото на току-що убит човек! То тежи върху мозъка ми и притиска гърдите ми!
— Да-а! — потвърди старецът. — Сега окончателно се убедих, че сърцето ти е прекалено нежно, а мозъкът — твърде неустойчив, Ашарат.
— Учителю — каза Балзамо, като посочи с пръст гърдите на Алтотас, — по ръцете ви има кръв, тази маса също е обагрена в кръв. Кръв има навсякъде, дори очите ви са кръвясали и оттам проблясват два огнени пламъка!
— Нима не си правил опити? Нима не си ме наблюдавал, като правя опити?
— Но не с човешка кръв! — задъхан отговори Балзамо и започна да бърше потта от челото си.
Залитайки, той отново затърси някаква мебел, за да се подпре на нея. Изведнъж с ужас забеляза широк меден леген, чиито блестящи стени отразяваха пурпурния цвят на току-що пролята кръв. Огромният съд беше напълнен наполовина. Балзамо отстъпи назад, устата му трепереше.
— Каква е тази кръв? — извика той.
Алтотас не му отговори, но погледът му не изпускаше нищо — нито вълнението, нито залитането, нито ужаса на ученика му. Внезапно Балзамо нададе страшен рев. После се наведе, сякаш дебнеше някаква плячка, и се хвърли към другия край на стаята. Вдигна от земята панделка от бродирана сребърна коприна, след която се влачеше дълга плитка от смолисточерни коси. Чу се остър, болезнен, сърцераздирателен вик,
