— Ваше благородие — прошепна Фриц и доближи устата си до ухото на господаря си, —
Балзамо потрепери.
— Всички ли са тук? — попита той.
— Да, всички.
Балзамо дори не се опита да прикрие кървавото петно под някоя гънка на жабото си и дори не си даде труда да сложи в ред дрехите си. После заслиза по стълбата, като предварително се осведоми от Фриц дали гостите са в салона или в големия кабинет.
— В салона са, ваша светлост — отвърна Фриц, като следваше господаря си по петите.
В подножието на стълбата го попита:
— Имате ли заповеди за мен, господарю?
— Никакви, Фриц.
— Ваша светлост, без оръжие ли ще отидете при тях?
— Да, Фриц, без оръжие.
Фриц се подчини, направи няколко крачки, но се върна.
— Не чухте ли? — попита Балзамо.
— Ваша светлост, исках да ви кажа, че пистолетите ви са заредени и се намират в ковчежето от слонова кост върху позлатената кръгла масичка.
— Казах ви да си вървите — повтори Балзамо и влезе в салона.
133.
Присъдата
Фриц беше познал кои бяха нощните посетители. Балзамо не беше изненадан от това посещение. Влезе, без да се подготви, в салона, осветен, както подобава, от Фриц в чест на височайшите гости.
Балзамо видя петимата водачи. Те бяха седнали и никой от тях не стана при влизането му. Като домакин той ги поздрави най-учтиво. Едва сега те се надигнаха от местата си и отговориха сериозно на поздрава му.
Балзамо на свой ред взе едно кресло и седна срещу гостите си, без да си дава сметка за странното подреждане на мебелите в салона. А всъщност петте кресла бяха разположени в полукръг и напомняха античен трибунал, където мястото на председателя е било малко по-напред от местата на стоящите от двете му страни заседатели. Балзамо пък се беше настанил точно срещу председателя и така беше заел мястото на обвиняемия в съдилищата на древния Рим или в църковните събори. Той не взе пръв думата, както би постъпил при всякакви други обстоятелства. Гледаше, без да вижда, и все още беше полузамаян след преживения шок.
— Както изглежда, ти си разбрал целта на нашето посещение, братко — заговори председателт или поне човекът, който седеше в средата. — Ти закъсня да дойдеш при нас и ние решихме да дойдем и да те намерим.
— Не разбирам — беше отговорът на Балзамо.
— Не останах с подобно впечатление, когато те видях да сядаш срещу нас на мястото на обвиняемия с поведението на човек, който съзнава, че е виновен.
— На мястото на обвиняемия ли? — попита Балзамо.
После отново вдигна рамене и повтори:
— Не разбирам.
— А спомняш ли си, братко, — продължи председателят, — че по време на една от предишните ни срещи Върховният съвет изказа мнението, че се замисля предателство и че то ще бъде осъществено от един от най-ревностните привърженици на ордена?
— Не казвам „не“.
— Отговаряш, както отговаря човек с гузна съвест… Ела на себе си, не падай духом. Ужасното положение налага да дадеш ясни отговори, така че отговаряй с увереност и точност, ако искаш да ни убедиш в каквото и да било. Ние не сме дошли тук нито с предварително изградено мнение, нито пък с омраза. Законът проговоря чак след като съдията е изслушал обвиняемия.
Балзамо не отговори.
— Повтарям ти, Балзамо, че моето предупреждение прилича на предупрежденията, които си отправят една на друга две воюващи страни, преди да встъпят в бой. Аз ще те нападна с могъщи, но почтени оръжия. Защитавай се.
Балзамо кимна утвърдително с глава.
— Като твой лоялен брат, изпълнен с доброжелателство, те предупредих за естеството на нашия разпит. Предупреден си. Пази се и се защитавай, защото започвам да задавам въпросите си.
— След предупреждението, че предстои предателство — продължи председателят, — братството изпрати в Париж петима свои членове, за да наблюдават действията на човека, когото ни посочиха като възможен предател. И така, един от нашите братя получи прозрение за твоето предателство, а ние знаем, че той никога не греши. Застанахме нащрек и те проследихме.
Балзамо слушаше, без да прояви и най-малкия признак на нетърпение или протест, без дори да даде вид, че разбира какво му се говори. Председателят загуби търпение и повиши глас.
— Преди три дни са били подписани пет заповеди за арест. Господин Дьо Сартин е назовал пред краля виновните и е поискал те да бъдат задържани. Заповедите били изпълнени начаса, веднага след подписването им, и още същия ден са били арестувани петима от най-верните ни съмишленици, петима от нашите братя, живеещи в Париж. Двама били отведени в Бастилията — при това в най-голяма тайна, двама са обречени на забвение във Венсенската крепост, а един е изпратен в Бисетър — една от клиниките за опасно луди. Известна ли ти беше тази подробност?
— Не — заяви Балзамо.
— Странно, като се има предвид познанството ти с най-могъщите личности в кралството… Но ето и най-странното нещо… Господин Дьо Сартин е могъл да се позове единствено на една поверителна записка, в която ясно се четат имената на петте жертви. Тя ти беше връчена по време на събранието на Върховния съвет през 1769 г. Ти трябваше да ги приемеш в братството и да им дадеш чиновете, които им беше отредил този съвет.
Балзамо направи знак с ръка, че не си спомня нищо.
— Ще опресня паметта ти. Петимата бяха обозначени с пет арабски букви, а в твоята бележчица тези букви отговаряха на имената на петимата ни братя.
— Така да бъде — каза Балзамо.
Председателят потърси с очи погледите на „заседателите“, за да разбере какво беше тяхното мнение.
— Е, добре — продължи той, — в тази бележчица, която е единствената улика срещу нашите братя, нали разбираш, имаше още едно име. Спомняш ли си?
Балзамо не отговори.
— Това име беше граф Дьо Феникс. А защо тогава, щом като и петимата братя са задържани със заповеди за арест, твоето име е почетено и тачено благосклонно от двора или от министъра? Ако нашите братя заслужават затвор, заслужаваш го и ти! Какво ще отговориш на това?
— Нищо.
— А! Вече отгатвам възражението ти, вероятно ще кажеш, че полицията по някакъв начин се е добрала до имената на най-потайните ни братя, но й се е наложило да пожали твоето име, тъй като то е име на посланик и на могъщ човек. Може би дори ще кажеш, че изобщо не е заподозряла това име.
— Няма да кажа нищо.
— Гордостта ти е по-силна от честта ти. Полицията е открила имената по един-единствен начин — прочела ги е в поверителната записка, която ти бе дадена от Върховния съвет. А ето как се е добрала до самата записка… Ти я беше скрил в едно ковчеже, нали така? Вярно ли е? Един ден някаква жена е излязла от дома ти. В ръцете си тя е носела ковчежето. Била е забелязана от наши агенти, които наблюдавали дома ти, и те я проследили до дома на полицейския лейтенант в предградието „Сен Жермен“. Можехме да унищожим злото в зачатъка му, защото, ако бяхме хванали жената и задържали ковчежето, всичко щеше да
