— А! Най-сетне! — извика опияненият от радост старец. — Уплаши ли се? Разбра, че мога и да си отмъстя, нали? Дойде при мен и стори много добре, тъй като след миг щях да подпаля стаята!
Балзамо го погледна и вдигна рамене, но не благоволи да каже и думичка.
— Чуваш ли ме, Ашарат? — изхриптя старецът, като направо раздра гърлото си, изричайки тези думи, тъй като беше силно разгневен. — Вода! Вода! Дай ми вода!
Лицето на Алтотас се разлагаше бързо. В очите му вече нямаше блясък, а само зловещи пламъчета, които сякаш осветяваха вратите на ада. Под кожата му като че ли не течеше кръв, като че ли дъхът му беше спрял. Той вече не правеше никакви движения. Ръцете му, които бяха понесли Лоренца, все едно че вдигаха дете, сега висяха безсилни и приличаха на слюдестата ципа на полип, който плува на повърхността на водата. Гневът беше унищожил и малкото му съхранени от отчаянието му сили.
— Аха! Намираш, че не умирам достатъчно бързо ли? А! И поглъщаш с очи моите ръкописи, така ли! Мислиш, че са вече в ръцете ти ли?!
С невероятно усилие Алтотас успя да извади изпод възглавничките на креслото си шишенце, което побърза да отпуши. Щом въздухът нахлу вътре, от гърлото му изскочи някакво пламъче. Старецът веднага разтърси шишенцето. В същия миг натрупаните около креслото му ръкописи, пръснатите из стаята книги и свитъците хартия, изтръгнати с толкова труд от Хеопсовите пирамиди и при първите разкопки на Херкулан, се запалиха с такава бързина като че ли пламна барут. Върху пода се простря цяла огнена покривка и пред Балзамо сякаш оживя един от горящите кръгове на ада, за които пише Данте.
В последния час от живота си старият пророк изглеждаше като човек, готов да се изкачи ни небето, духът му пренебрегваше материята. Нямаше какво повече да чака и беше готов да се устреми към висините, където сякаш го издигаше огънят. От този миг очите на Алтотас, които се бяха пооживили при първия отблясък на пламъците, се разводниха. Изразът им стана блуждаещ и унесен, сякаш се канеше да пробие хоризонта и да достигне далече, много далече. Старият маг като че ли се успокои и примири, заслуша се в болката си сякаш тя беше последният глас, който чуваше на земята, и прецени хладнокръвно всяко свое усещане. После въздъхна и каза сбогом на могъществото си, на надеждите си и на живота си.
— Хайде, хайде, умирам без съжаление. Всичко на земята беше в ръцете ми, познавах всяко удоволствие. Направих всичко, което беше във властта на един всемогъщ човек, и без малко щях да постигна и безсмъртието.
Балзамо се изсмя зловещо и смехът му привлече вниманието на стареца. Тогава, през пламъците, които го обвиваха като воал, Алтотас му хвърли поглед, изпълнен с диво величие:
— Да, прав си! — обърна се той към Балзамо, — не бях предвидил едно единствено нещо — че има Бог.
Цялата нощ пламъците горяха над главата на Балзамо и виеха като вулкан. Той не направи нищо — било за да ги угаси, било, за да избяга. Стоеше до безчувственото тяло на Лоренца и беше безчувствен колкото нея. Въпреки очакванията му, след като изгори всичко и оголи свода до тухла, огънят угасна. Балзамо дочу последния му вой, който подобно на воя на Алтотас затихна, превръщайки се най-напред в стенание, а после във въздишка.
135.
В която слизаме отново на земята
Херцог Дьо Ришельо беше в спалнята си във Версай. Лакеят съобщи името на барон Дьо Таверне. Докато херцогът се канеше да отложи срещата с някой друг ден или поне с някой друг час, вратата се отвори и пъргавият старец връхлетя в спалнята, подаде един пръст от ръката си на маршала и побърза да потъне в огромно кресло.
— Е, бароне — обърна се той към госта си, — какво има? Изглеждаш тъжен като смъртта.
— Не казвай, че съм тъжен, херцог! Кажи по-скоро, че съм обезпокоен или дори разтревожен до смърт! Ето вече месец ме разиграваш с думи като „не съм виждал краля“, „кралят не се е срещал с мен“ или с малко по-ясни обяснения като „кралят ме отбягва“. По дяволите, херцог! Не така се отговаря на стар приятел! Един месец! Та това е цяла вечност, разбираш ли?!
Херцогът вдигна рамене.
— Ама какво, дявол да го вземе, искаш да ти кажа, бароне?
— Истината! Нима искаш да ти повярвам, че ти — херцог, пер и маршал на Франция, първи благородник по тържествата, не се срещаш с краля? Искаш да повярвам, че не присъстваш сутрин на събуждането му. Хайде де!
— Вече ти обясних, но ще ти повторя всичко пак — изглежда невероятно, но е истина…
— Но кралят не говори с теб, така ли — прекъсна го нетърпеливо Таверне, — ти също не говориш с него, нали? Нима искаш да повярвам на тази лъжа?
— О, що се отнася до това… то е друга работа! Ами побеснявай, приятелю, тъй като и аз беснея!
— Беснееш ли?
— Има защо. Нали ти обясних вече, че от оня знаменателен ден кралят дори не ме е погледнал? Ако искаш да знаеш, ми дойде до гуша да ходя във Версай и да ставам за смях! Е, според теб какво да направя?
През това време Таверне си гризеше ноктите.
— Трябва да излезеш от това положение, от това затруднено положение, херцог… Налага се да изиграеш някаква маневра, чрез която да си изясним нещата.
— Бароне — възрази маршалът, — твърде опасно е да се предизвикват кралски обяснения. Да ти призная, опасявам се от нещо.
— Какво е то? — попита надменно баронът.
— А! Ето, че се обиждаш!
— Очарователен си, господин херцог! Виждаш, че всичките ни планове рухват, всичките ми начинания са в застой, и ме съветваш да чакам?!
— Какъв застой? Да видим.
— Ето, най-напред това. Погледни. От сина ми.
— Е, какво става с него?
— Почти цял месец Филип чака в Реймс назначението си. То му е обещано от краля, но заповед не идва, а полкът му ще отпътува след два дни.
— Закъде ще отпътува?
— За Страсбург, така че, ако до два дни Филип не получи назначението си…
— Какво ще стане?
— След два дни Филип ще бъде тук.
— Да, ясно, разбирам. Забравили са го… Бедното момче! Ами така става — администрацията на новия кабинет е мудна. Ако аз бях станал министър, вече щеше да е получил назначението си!
— Не вярвам нито думичка.
— Как така?
— Ако беше станал министър, щеше да изпратиш Филип по дяволите…
— О!
— А сестра му — още по-далеч!
— Удоволствие е човек да разговаря с теб, Таверне! Много си духовит! Но да прекратим разговора дотук.
— О, нямам нищо против, господин херцог! Само че Филип няма да спре дотук! Положението му е нетърпимо! Трябва на всяка цена да се срещнем с краля.
— О, скъпи мой, човек не може да заговори краля, ако той не го заговори!
— В такъв случай — заяви Таверне — ще събера смелост и ще поговоря с дъщеря ми… Във всичко това има нещо твърде подозрително.
Последната дума оказа силно влияние върху Ришельо сякаш беше вълшебна. Херцогът вече си беше съставил мнение за Таверне. Страхуваше се от съюза между бащата и дъщерята, от него можеше да се роди нещо, заради което да изпадне в немилост.
— Е, добре! Не се сърди! Ще направя още един опит. Само че ми трябва повод.
— Имаш повод. Кралят даде обещание…
