— Простете ми, че ви накарах да ме чакате, госпожо! Изчислих погрешно разстоянието или пък се съм се заблудил относно бързината на вашите коне. Мислех, че сте още на площад „Луи XV“.
— Как така? — попита графинята. — Нима знаехте, че идвам насам?
— Да, графиньо. При това узнах, че вие мислите за мен с най-добри чувства и намерения.
— Имате право, скъпи ми графе!
— Карате ме да се чувствам неимоверно щастлив, госпожо! Мога ли да ви бъда полезен с нещо?
— Как? Вие сте човек, който умее да разгадава всичко, а не се сещате каква ще бъде молбата ми?
— Оставете ми поне удоволствието да проявявам скромност!
— Така да бъде, скъпи графе. А за да не губим време, ще ви разкажа какво към направила за вас.
— Няма да го понеса. Моля ви, нека говорим за вас.
— Е, добре, скъпи графе. Най-напред — необходим ми камък, който да ме направи невидима. Стори ми се, че по време на бързото и неочаквано и за самата мен пътуване срещнах един от посивелите прислужници на господин Дьо Ришельо.
— А какво точно правеше този прислужник, госпожо?
— Препускаше след мен на бързоходен кон!
— Какво мислите по този повод и защо смятате, че херцогът би накарал този човек да ви преследва? С каква цел?
— За да ми изиграе някаква лоша шега! Колкото и да сте скромен, граф Дьо Феникс, надявам се няма да отречете, че Бог ви е надарил с твърде много предимства, достатъчно, за да изпита ревност дори един крал! Било защото аз ви посещавам, било защото вие ме посещавате…
Балзамо разбра, че тук се криеше някаква тайна, която Лоренца все още не бе успяла да му разкрие. Не посмя да рискува и се задоволи да отговори на графинята само с усмивка.
— Беше опасен за мен и аз без малко не станах жертва на един безупречно скроен заговор. Всъщност и вие играхте известна роля в него, графе.
— Аз?! В заговор срещу вас? Никога, госпожо.
— Нима не дадохте на херцог Дьо Ришельо чудотворно питие, което обвързва хората с любов един към друг, което кара човек безмерно да обича някого.
— Не, госпожо. Господин Дьо Ришельо си приготвя подобни питиета сам, тъй като отдавна познава рецептите им. Аз просто му предоставих малко приспивателно.
— О, наистина ли?
— Кълна се в честта си, госпожо!
— Вие винаги ми служите прекрасно. Сега обаче можете да направите за мен нещо повече от всичко, което сте сторили досега. О, докторе! Бях доста болна, имам предвид в политическия смисъл на думата, и все още не мога да повярвам напълно, че съм излекувана.
— Лекарят, госпожо — а лекар има, тъй като аз наистина съм лекар — винаги иска малко повече подробности за болестта, която ще лекува.
— Нищо по-лесно от това, скъпи ми докторе или скъпи ми магьоснико, ако предпочитате… Вечерта преди деня, когато това приспивателно е било използвано, Негово величество отказа да ме придружи до Люсиен. Остана в Трианон, като се извини с умората си. Вечерял е с херцог Дьо Ришельо и барон Дьо Таверне. Схващате, нали? По време на вечерята са сипали чудотворното любовно питие на краля. Той вече беше проявил интерес към госпожица Андре. Знаеше се, че на другия ден ние двамата няма да се виждаме. Той се канел да посети малката в жилището й и да атакува…
— Добре. А после?
— После я е атакувал.
— Но как е завършила историята?
— Всичко, което мога да ви кажа е, че през онази ужасна нощ, когато бушуваше бурята, Негово величество се завърнал в Трианон. Бил като обезумял — смъртноблед, имал температура.
— Вие сигурно смятате, че кралят не се е уплашил само от бурята, нали?
— Да, тъй като прислужникът му го чул да казва три пъти: „Мъртва! Тя е мъртва! Мъртва е!“ Причината е била в приспивателното. Кралят се страхува много от смъртта или от нейното подобие. Той е заварил госпожица Дьо Таверне да спи. Сънят й наистина бил странен и кралят помислил, че е мъртва.
— Наистина е била мъртва — прошепна Балзамо, който си припомни, че беше побягнал, без да успее да събуди Андре — или поне е приличала на мъртва. Така е. По-нататък, госпожо, по-нататък!
— Вечерта — повтори и графиня Дю Бари — кралят естествено не пожелал да остане в Трианон след изживения ужас. Посети ме в Люсиен и аз, господин графе, се убедих, че господин Дьо Ришельо е почти толкова голям магьосник като вас!
Усмихнатото и греещо от тържество лица на графинята, изпълнените й с грация и кокетство движения довършиха недоизказаната й мисъл и успокоиха Балзамо — мястото й на красива фаворитка все още беше непокътнато.
— Значи вие сте доволна от мен, нали, графиньо? — попита той.
— Направо съм възхитена, графе, кълна ви се! Вие ми говорихте за пречки и трудности и наистина сте ги съзрели. Следователно сте ми казали самата истина.
За да подкрепи думите си, госпожа Дю Бари протегна към Балзамо нежната си бяла ухаеща ръка. Тя не беше толкова свежа, колкото ръката на Лоренца, но в хладната й кожа имаше не по-малко красноречие.
— Вие ме спасихте от голяма опасност — продължи госпожа Дю Бари. — Е, аз пък ви избавих от не по- малко страшна гибел или поне така си мисля…
— Няма нужда да ми го припомняте, за да предизвикате признателността ми — заяви Балзамо, като старателно криеше вълнението си, — но все пак обяснете ми…
— Ще ви обясня. Става дума за ковчежето.
— Е, госпожо?
— Съдържало множество шифровани текстове, които господин Дьо Сартин дал за разшифроване на служителите си. Днес господин Дьо Сартин пристигна във Версай, докато бях при краля. Донесе всички разшифровани текстове и речника с дипломатическите шифри.
— Аха! Какво каза кралят?
— Кралят най-напред се изненада, а после се изплаши. Човек може лесно да накара Негово величество да го слуша, като му приказва за опасности. След удара с нож на Дамиен има само една възможност да имаш успех пред господаря ни и тя е да му повтаряш „пазете се“.
— Значи господин Дьо Сартин ме обвини, че заговорнича.
— Най-напред господин Дьо Сартин направи опит да ме накара да напусна стаята. Аз обаче останах, като заявих, че никой не е по-привързан от мен към краля и никой няма право да ме принуждава да излизам, щом ще се разисква сигурността на Негово величество. Господин Дьо Сартин настояваше на своето, но аз бях по-упорита от него, а кралят ме погледна по начин, който много добре познавам, и каза на Сартин: „Оставете я, днес не мога да й откажа нищо…“ Разбирате, нали, графе, че господин Дьо Сартин добре си спомняше начина, по който се бяхме разделили, и условията, които ясно и точно му бях поставила. Страхуваше се да не ме раздразни, като ви обвини в заговорничество… Ето защо започна дълги речи за лошите намерения на пруския крал по отношение на Франция, а също и за склонността на някои умове да викат на помощ свръхестественото, за да улеснят успеха на бунта си. В крайна сметка обвини много хора, като държеше в ръка разшифрованите текстове и твърдеше че тези хора наистина са виновни.
— Виновни в какво?
— В какво ли? Нима искате да ви издам държавна тайна, графе?
— Струва ми се, че тази тайна е наша обща тайна, графиньо. Вие не поемате никакъв риск, защото аз имам интерес да мълча…
— При това — сериозен интерес, зная това… господин Дьо Сартин се мъчеше да убеди краля в съществуването на многочислена и могъща секта, сформирана от смели, сръчни и решителни съмишленици. Те подкопавали авторитета на Негово величество, като разпространявали най-различни слухове по негов адрес. Например, че Негово величество щял да бъде обвинен, че мори народа от глад…
— Какво отговори на това кралят?
— Както Негово величество отговаря винаги — с шеги.
