добра да ме освободи — отговори Андре.
— Да, да! И бъдете спокойна! Повече никой няма да ви се кара, щом сте толкова чувствителна, малка хитруша такава!
Андре се трогна от добротата на дофината, която приличаше на сестринска загриженост. Тя целуна ръката на покровителката си и излезе, докато принцесата я следеше с очи, силно обезпокоена. Щом момичето слезе по стълбата, тя извика от прозореца:
— Не се прибирайте веднага у дома, госпожице! Поразходете се покрай лехите с цветя. Слънцето ще ви подейства добре.
— О, Боже мой, госпожо! Колко любезности ми оказвате! — прошепна Андре.
— Направете ми удоволствието да изпратите при мен абата. Той изучава ботаника. Ето го там, до квадратната фигура с холандските лалета.
За да отиде при абата, Андре беше принудена да направи завой и да мине покрай една леха с цветя. Тя не забеляза, че на двадесет крачки от нея разговаряха двама мъже, единият от които я следеше с поглед, изпълнен с безпокойство и смущение. Те бяха Жилбер и господин Дьо Жюсьо.
— А за да опознаете почвата — каза господин Дьо Жюсьо, когото широко отворената уста на Жилбер продължаваше да заблуждава, — е необходимо да вземете шепа пръст и да я поставите в една цедилка… Както казваше вашият предишен учител, господин Дьо Русо, в природата всичко е аналогия, асимилация и стремеж да се постигне хомогенност.
— О, Боже мой! — извика Жилбер и протегна ръце напред.
— Какво има?
— Тя припадна, господине, тя припадна!
Ужасът и бледността на Жилбер, прибавени към думата тя, щяха да го издадат, ако господин Дьо Жюсьо не беше извърнал очи от лицето на младежа и не беше проследил ръката му. Като погледна в указаната му посока, наистина видя как Андре се свлече до един храст и със сетни сили се довлече до една пейка. После застана неподвижна и почти без дъх.
Това се случи по времето, когато кралят правеше ежедневното си посещение у дофината и на път от Големия за малкия Трианон обикновено минаваше през овощната градина.
И така Негово величество се появи неочаквано на сцената. Забързаният господин Дьо Жюсьо, чийто силует Негово величество едва различи и изобщо не можа да познае поради лошото си зрение, както и сподавените викове на Жилбер, издаващи уплахата му, накараха Луи XV да ускори крачка.
— Какво има? — попита той, като се приближи до пътеката, обградена с храсти, от която го отделяше само една алея с цветя.
— Кралят! — извика господин Дьо Жюсьо, като придържаше Андре.
— Кралят! — прошепна Андре и този път напълно загуби съзнание.
— Но какво има? — настоя Луи XV. — Какво й се е случило?
— Припадък, сир — каза господин Дьо Жюсьо.
Кралят се приближи, позна Андре и потрепери. После извика:
— О, но това е ужасно! Когато човек има такива болести, си остава у дома. Не е благоприлично да се умира така посред бял ден и пред очите на всички!
И като мърмореше под носа си хиляди неприятни неща по адрес на клетата Андре, Луи XV продължи пътя си към павилиона на дофината в Малкия Трианон.
Господин Дьо Жюсьо, който не познаваше предисторията на събитията, се стъписа за миг, но после се обърна и забеляза Жилбер на десет крачки от мястото. Поведението на младежа издаваше страх и безпокойство.
— Ела тук, Жилбер — извика той. — Ти си силен. Ще отнесеш госпожица Дьо Таверне у дома й.
— Аз?! — извика Жилбер и го побиха тръпки. — Аз — да я нося, да я докосна! Не, не, тя никога няма да ми го прости! Няма да го направя!
И избяга като обезумял, като викаше с цяло гърло за помощ.
138.
Доктор Луи
На няколко крачки от мястото, където беше припаднала Андре, работеха двама помощник-градинари. Те притичаха в отговор на виковете на Жилбер и като се подчиниха на заповедите на господин Дьо Жюсьо, пренесоха момичето в жилището му, докато Жилбер следеше отдалеч и с наведена глава безжизненото й и уморено тяло и приличаше на убиец, който върви зад тялото на жертвата си.
Шумът от гласовете и суматохата, характерни за всеки нещастен случай, накараха господин Дьо Таверне да излезе от стаята на дъщеря си. Видя все още залитащата Андре, която се опираше на ръката на господин Дьо Жюсьо и правеше усилие да се изкачи по стълбите. И баронът като краля притича и попита:
— Какво има, какво е станало?
— Нищо, татко — отговори му със слаб глас Андре. — Сигурно имам мигрена.
— Госпожицата е ваша дъщеря, така ли, господине? — попита господин Дьо Жюсьо, като се поклони на барона.
Таверне само отвърна:
— Нищо й няма наистина.
Господин Дьо Жюсьо съпроводи Андре до най-горното стъпало и се сбогува. Бащата и дъщерята останаха сами.
— Извинете, господине — каза Андре, — бъдете така добър и отворете прозореца. Не ми достига въздух.
— Исках да поговоря с вас, Андре, и то сериозно! Но в тази клетка, която ви дадоха за жилище, човек чува и дъха си. Но ще говоря тихо.
Баронът отвори прозореца. После отново седна до дъщеря си.
— Имате прекалено добро мнение за мен, господине! — поде Андре с усмивка. — За голямо съжаление обаче не всички мислят като вас.
— Напротив, всички, които ви познават, мислят като мен, момичето ми.
Андре се поклони сякаш благодареше на някой чужд човек за изказаните по неин адрес комплименти. Само че толкова красиви думи от страна на баща й малко я обезпокоиха.
— А и самият крал ви познава — продължи Таверне със същия сладникав глас, — нали?
— Негово величество ме познава слабо — отвърна Андре с най-естествен глас. — Доколкото разбирам, означавам твърде малко за него.
При тези думи на дъщеря си баронът подскочи.
— Малко ли? — извика той. — Наистина не разбирам нито думичка, госпожице! Вие наистина нямате самочувствие.
Андре погледна учудено баща си.
— Да, да — продължи баронът, — казах и повтарям — вашата скромност стига дотам, че ви лишава от достойнство.
— О, господине! Преувеличавате! Вярно е, че кралят прояви интерес към несполуката в нашето семейство. Вярно е също, че благоволи да направи нещичко за нас, но около трона на Негово величество има толкова бедни благородници! А от кралската ръка излизат толкова благодеяния, че беше напълно естествено след благодеянията му към нас да ни покрие със забрава.
Таверне изгледа втренчено дъщеря си и не можа да сдържи възхищението си към сдържаността й и непроницаемия й такт.
— Склонна ли сте да направите нещо за мен и за брат си? Отговорете ми — да или не?
— Господине — отговори Андре, — ще направя всичко, което ми заповядате. Не се ли страхувате обаче, че може да изглеждаме твърде алчни? Кралят ми подари огърлица, за която вие твърдите, че струва сто хиляди ливри. Негово величество обеща и полк за Филип. Ние се радваме на значителна част от обичайните благоволения в двора!
Таверне не можа да сдържи острия си и презрителен смях.
— Значи смятате, госпожице, че са ни заплатили достатъчно, така ли?
