величество… О, бедният херцог! Той все пак игра в тях доста централна роля…
Госпожа Дю Бари се изчерви. Беше още рано сутринта и тя нямаше нито червило, нито пудра. Значи беше възможно да се изчерви. Но и опасно.
— И двамата ме гледате така учудено, че май ще трябва аз да ви осведомя за собствените ви дела?
— Осведомете ни! — извикаха в един глас херцогът и графинята.
— Кралят е разбрал всичко благодарение на собствената си проницателност и се е уплашил…
— Какво е разбрал! Говорете, маршале, ще ме уморите! — каза графинята.
Д’Егийон пребледня и сякаш каза с поглед на графинята: „Нали ви предупредих, че тук се крие някакво коварство.“ В подобни случаи жените са по-смели от мъжете. Графинята веднага се намеси в битката и пое нещата в свои ръце.
— Херцог — обърна се тя към Ришельо, — страхувам се от подобни гатанки! Особено когато лицето ви е неподвижно като лицето на сфинкс! Ако поведението ви е шега, позволете ми да кажа, че не е от най- сполучливите. Лоша шега е.
— Хайде, хайде, без честолюбие, графиньо — каза маршалът. — И така, уплашихте се, че кралят ще се привърже към госпожица Дьо Таверне. О, не отричайте, за мен това беше ясно като бял ден!
— Вярно е, не крия.
— Добре! След като се изплашихте, поискахте и вие на свой ред да нараните краля. Мъничко. Наближаваме обяснението. За да убодете Негово величество, чиято кожа е малко дебела, ви беше необходим един мъничък егийон231… О, каква игра на думи. Изплъзна ми се неволно от устата, графиньо.
— Каква игра на думи виждате тук, чичо? — попита Д’Егийон, който пръв се съвзе и се опита да играе ролята на наивник.
— Не ме ли разбра? — попита маршалът. — О, толкова по-добре! Ужасна игра на думи. Всъщност исках само да кажа, че графинята целеше да предизвика ревността на краля и за тази цел избра един красив и умен благородник, направо чудо на природата.
— Кой се осмелява да твърди това? — разгневи се графинята, както се разгневяват хора, които знаят, че са силни, или пък съзнават, че са допуснали грешка.
— Всички.
— Всички означава никой. Знаете това, херцог.
— Напротив, госпожо. Това означава сто хиляди души само във Версай, шестстотин хиляди в Париж, двадесет и пет милиона във Франция. Забележете, че не слагам в сметката Хага, Хамбург, Ротердам, Лондон и Берлин!
— И какво точно се говори във Версай, Париж, Хага, Хамбург, Ротердам, Лондон и Берлин!
— О, че вие сте най-умната и най-очарователната жена в Европа. Казват, че сте следвали вашата гениална стратегия, чрез която си давате вид, че си имате любовник…
— Любовник ли? И откъде е дошло това глупаво обвинение?
— Обвинение ли, графиньо? Какво говорите? Думата е възхищение! С други думи, аз бях тук, кралят беше тук и Д’Егийон беше тук. Аз излязох пръв, кралят ме последва, а Д’Егийон излезе трети…
— Довършете.
— Ами нали се престорихте, че оставате сама с Д’Егийон, все едно че ви беше любовник. На сутринта вдигнахте малко шум, а той излезе от Люсиен, както би излязъл някой любовник. А двама-трима глупаци и лапнимухи отърчаха да го разнесат навсякъде! Така кралят разбра всичко и за да не ви загуби, изостави малката Таверне…
Госпожа Дю Бари и херцог Д’Егийон не знаеха каква линия на поведение да предприемат.
— Защото, изглежда — продължи маршалът, като изтърсваше жабото си, — е почти сигурно, че кралят е изоставил малката.
— Херцог — обади се графинята, — не разбирам нищо от измислиците ви. А съм сигурна, че дори кралят не би разбрал нищо от тях.
— Графиньо, в дипломацията — а най-способните дипломати са жените — хитростите никога не се признават. В политиката има едно негласно правило, аксиома, ако щете, и то гласи: „Никога не издавайте на никого средствата, с които сте успели веднъж, тъй като те могат да ви помогнат да успеете и втори път…“
— Но, херцог!
— Средствата успяха, това е най-важното, кралят е във възможно най-лоши отношения със семейство Дьо Таверне.
— Само вие можете да изказвате подобни подозрения, херцог. Тази привилегия принадлежи единствено на вас.
— Значи не вярвате, че кралят се е скарал със семейство Дьо Таверне? — опита се Ришельо да отклони спора.
— Не исках да кажа това.
Ришельо направи опит да хване ръката на графинята.
— Истината е — отговори Ришельо, — че обичам прекалено много приятелите си. Затова исках пръв да донеса вестта за вашата победа, графиньо. Знаете ли, че Таверне-баща беше готов да продаде дъщеря си на краля?
— Но аз мисля че той вече го направи — каза госпожа Дю Бари.
— О, графиньо! Колко сръчен е този човек! Той всъщност е змията. Наистина, графиньо, трябваше да повикам на помощ цялата си преданост към вашите интереси, за да запазя разсъдъка си здрав и да проявя далновидност. Честна дума, бил съм сляп…
— И казвате, че с това е свършено, така ли? — попита госпожа Дю Бари.
— О, напълно! Отговарям за това! Така жестоко смъмрих този бивш боец, че той сигурно си е подвил опашката и сега господари на терена сме ние!
— Ами кралят?
— Негово величество благоволи да нарече бащата угодник, дъщерята — наперена уродливка. Що се отнася до сина, него пък не го нарече никак, тъй като изобщо не си спомни за него.
— Много добре. Значи се отървахме от тази пасмина. И значи твърдите, че синът, на когото кралят беше обещал полк…
— А! Но вие имате по-добра памет от краля, госпожо! Вярно, забравих, че месир Филип е красиво момче. Той ви отправяше доста погледи, повечето от които направо убийствени! А! Той вече не е нито полковник, нито пък брат на фаворитка! Остава му само една надежда — да го забележите вие…
С тези думи маршалът искаше да разкъса сърцето на племенника с ноктите на ревността. Само че господин Д’Егийон нямаше време да мисли за ревност. Мъчеше се да разбере постъпката на маршала и да отгатне истинската причина за завръщането му. Направи на госпожа Дю Бари знак с очи, който маршалът забеляза в едно голямо огледало, където беше застанал, за да оправи перуката си. Графиня Дю Бари веднага покани Ришельо да изпие с нея чаша шоколад, а херцог Д’Егийон се сбогува. Чичото остана насаме с графинята пред масичката, която Замор току-що беше отрупал с лакомства. Като наблюдаваше играта на фаворитката, старият маршал си мърмореше под носа:
— О, само преди двадесет години щях да си погледна часовника и да си кажа: „След час ще съм вече министър!“ И щях да бъда! Какво нещо е животът!
— Скъпи ми маршале — обади се графинята и прекъсна вътрешния монолог на госта си, — сега, когато отново сме приятели и най-вече когато сме само двамата, отговорете ми — защо си дадохте толкова много труд да напъхате тази малка глезла в леглото на краля?
— Бога ми, госпожо — отвърна маршалът, — и аз все това се питам. И право да ви кажа — не зная.
140.
Завръщане
Господин Дьо Ришельо знаеше какво говори, когато спомена за окаяното положение на Филип.
Той наистина беше преживял неуспех в Реймс — след всички степени на благосклонността бяха дошли безразличието и забравата. Младежът съжаляваше за лейтенантския си чин в Страсбург, на който идването
