на дофината във Франция беше сложило край, тъгуваше за добрите си приятели, равните му по чин офицери, другарите си. А най-много тъгуваше за спокойствието в бащиния си дом, за което се грижеше Ла Бри подобно на свещеник, който бди над храма си. Младият офицер страдаше най-много от отсъствието на сестра си. Липсваха му подкрепата й и почти винаги точните й съвети, родени не толкова от опита, колкото от гордостта. Така е с благородните сърца, те просто успяват неволно да се извисят величествено над простащината. Филип беше почувствал досада и отвращение. След тях дойде ред на отчаянието. Почувства се толкова нещастен в уединението си, че в мислите си инстинктивно усети, че Андре, тази половина от самия него, не е щастлива.
Филип сам беше определил срока за назначението си. Като не получи никакъв документ, се сбогува с другарите си офицери и се престори, че не забелязва презрението, сарказма и насмешките им.
И така в часа, определен от самия него, Филип се качи на коня си и потегли към Париж. Той беше очаквал документа за назначението повече със страх, отколкото с желание. Колкото повече младежът наближаваше града, толкова повече мълчанието на баща му и сестра му, която горещо беше обещала да му пише два пъти седмично, придобиваше заплашителен смисъл.
Когато конят му препусна по постланата с камъчета алея и вдигна такъв шум, че изпод копитата му излязоха искри, някакъв човек, несъмнено привлечен от тропота, се показа иззад окастрените храсти. Това беше Жилбер с косер в ръка. Градинарят позна предишния си господар и Филип също позна младежа.
През изтеклия месец младежът беше доста отслабнал. Младостта му се отгатваше единствено по огъня в очите и по гладкото бяло лице.
Като позна Филип, Жилбер отстъпи крачка назад, за да се скрие отново в гъсталака, но офицерът бързо препусна с коня си към него и извика:
— Жилбер! Ей, Жилбер! Не ме ли познаваш, Жилбер? — извика му офицерът.
— Не, господин кавалер, не ви познах — заяви младият мъж. — Не се намирам точно на мястото, което изискват задълженията ми, и се уплаших да не ме видят тук и да не ме накажат.
Филип се задоволи с това обяснение, скочи на земята и поведе коня за юздата с едната си ръка, а другата постави върху рамото на Жилбер, който видимо потръпна при това докосване.
Филип се усмихна тъжно.
— Ти не ни обичаш, Жилбер. О, разбирам — поде Филип, — баща ми се отнасяше грубо и несправедливо към теб, но аз, как се отнасях аз с теб? Винаги съм те обичал и подкрепял.
— Вярно е.
— Ето защо забрави злото в името на доброто. А и сестра ми винаги се е отнасяла добре с теб.
— О, не, това не е така! — възрази живо Жилбер, а изражението на лицето му стана неразгадаемо. Все пак издаваше укор към Андре и извинение за самия него. В гримасите му се отгатваха и гордост, и угризения.
— Да, да — меко каза Филип, — разбирам. Сестра ми е малко високомерна, но в сърцето си е добра.
Разговорът всъщност беше добре дошъл за Филип, тъй като отлагаше разговора му с Андре, който кой знае защо плашеше нашия герой. След кратка пауза офицерът попита:
— Кажи, Жилбер, знаеш ли къде е сега добрата ми Андре?
Името на момичето накара младежа да усети остра болка в сърцето си и той отговори задавено:
— В жилището си, поне така мисля… По всяка вероятност сама, господине, тъй като, откакто госпожица Никол избяга…
— Какво?! Никол е избягала?!
— С любовника си.
— Наистина, Жилбер — каза Филип, който се разтревожи още повече, — нищо не разбирам. Човек трябва да измъква думите от устата ти една по една. Бъди малко по-любезен. Не си глупав. Притежаваш природна изтънченост. Не разваляй хубавите си качества с показна грубост и диващина. Те не ти прилягат, а и не прилягат на никого.
— Ама как искате да зная отговорите на въпросите ви, господине! Размислете и ще ме разберете, та аз по цял ден съм в градината. Как бих могъл да знам какво става и в двореца? По дяволите, не зная!
— Жилбер, Жилбер, все пак мислех, че имаш очи… При това мислех, че се интересуваш от хората, които носят името Таверне.
— Да, господин Филип, интересувам се от вас — каза Жилбер със скърцащ и дрезгав глас, тъй като великодушието на Филип и още едно чувство, за което офицерът не можеше да се досети, бяха смекчили сърцето на това момче дивак. — Обичам ви и затова ще ви кажа, че госпожица Андре е много болна.
— Много болна ли?! Сестра ми?! — избухна Филип. — О, сестричката ми е болна, а ти мълчиш!
Филип веднага ускори крачката си и попита:
— Какво й е?
— Ами не знаят, не могат да разберат…
— Е, все пак?
— Днес припадна три пъти насред лехите с цветя. А преди малко при нея бяха дофината, лекарят, а и баща ви.
Филип вече не слушаше. Предчувствията му се бяха оказали верни. А сега, изправен срещу опасността, придоби смелост. Остави коня си в ръцете на Жилбер и хукна с всички сили към общите жилища.
А Жилбер отведе припряно коня в конюшните и избяга подобно на дива или по-скоро злосторна птица, която вече не иска да стои в обсега на човешките ръце.
141.
Братът и сестрата
Когато Филип влезе, Андре размишляваше. Той бе ускорил ход, щом научи от Жилбер, че сестра му е болна, и по тази причина пристигна до общите жилища съвсем задъхан. В подножието на стълбата се спря за миг, за да възвърне самообладанието си. После изкачи стъпалата с по-спокойни крачки. Движеше се толкова тихо, че прекрачвайки прага на жилището на Андре, не вдигна повече шум от някой силф232.
Филип бутна остъклената врата толкова леко, че Андре не го чу, и стигна до средата на стаята, без тя да си даде сметка какво става. Сърцето на Филип се сви и той неволно направи движение, издаващо голямата му уплаха. Андре вдигна очи, нададе силен вик и скочи от софата като възкръснала. После, задъхана от радост, се хвърли на врата на брат си.
— Вие — тук, Филип? — извика тя.
— Да, тук съм — отвърна Филип, като я целуваше и придържаше, тъй като усещаше, че се огъва като сламка в ръцете му. — Идвам си и ви намирам болна.
Андре се засмя нервно и това причини болка на Филип, вместо, както се надяваше болната, да го успокои.
— О, откъде тази мисъл, братко? Та аз дори не се чувствам неразположена! Кой ви е дал такива погрешни сведения, кой е имал глупостта да ви разтревожи? Наистина на разбирам какво искате да кажете, чувствам се прекрасно! Е, леко ми се вие свят, но ще ми мине.
— Милата ми Андре!
И той притисна младото момиче до гърдите си. Андре усети, че силите отново я напускат. Тя напразно се опита да се хване за врата на брат си. Ръката й се отпусна, вдървена и безжизнена, и момичето отново се строполи върху софата.
— Ето, че ме лъжете! — провикна се Филип. — Скъпа сестричке, вие страдате, чувствате се зле!
— Шишенцето! Шишенцето! — промълви Андре, като озари лицето си с усмивка, която сякаш беше последната преди смъртта.
Чезнещите й очи и повдигната й ръка посочиха на Филип едно шишенце, поставено върху малко шкафче до прозореца. Младежът изтича нататък, като не изпускаше от очи сестра си. После отвори прозореца, взе шишенцето и го постави под сгърчените ноздри на Андре.
— Ох — въздъхна младото момиче, като си пое дълбоко въздух, — ето, че вече се чувствам по-добре. Като възкръснала. Нима все още смятате, че съм болна, Филип?
Филип и не помисляше да отговори, а внимателно наблюдаваше сестра си. Малко по малко Андре
