144.
Прегледът
Дълбоко в себе си Андре се притесняваше от важността, която и Филип, и лекарят отдаваха на болестта й. Внезапно лекарят, който беше нагласил свещта така, че да пада върху лицето й, и не беше престанал да я наблюдава, взе ръката й — вече не за да й премери пулса, а за да покаже на момичето приятелските си чувства и да я предразположи, както би направил някой изповедник. Тази постъпка изненада Андре и тя за малко не отдръпна ръката си.
— Брат ви изглежда твърде загрижен за честта си, непримирим е по отношение на някои неща. Несъмнено това е причината да не му разкриете всичко.
Андре погледна лекаря, както бе погледнала Филип.
— И вие ли, докторе? — попита тя високомерно.
— Простете ми, госпожице. Нека да довърша.
Андре кимна търпеливо или по-скоро примирено.
— Напълно естествено е — продължи доктор Луи, — като сте забелязали мъката на младежа и сте предусетили гнева му, да сте взели решение да пазите тайната си, но пред мен, госпожице — повярвайте ми, аз лекувам не само тялото, но и душата — можете да кажете истината!
— Господине — каза Андре, — ако не бях забелязала болката по лицето на моя брат и мрачните му очи, ако нямах доверие във вашата почтеност и ако не бях в течение на голямата ви слава, щях да си помисля, че двамата сте се наговорили да играете някаква комедия пред мен може би за да се съглася с по-голяма лекота на още един преглед или пък за да взема доброволно някое силно и горчиво лекарство.
Лекарят смръщи вежди.
— Умолявам ви, госпожице — повиши леко гласа си той, — да престанете да се преструвате.
— Но, господине! Вие ме обиждате!
Андре стана, но лекарят я накара нежно да седне пак.
— Не, дете мое — настоя той, — съвсем не ви обиждам. Опитвам се да съм полезен, ако успея да ви убедя да кажете истината, ще ви спася!
— Но, за Бога, какво искате от мен?
— Питам ви за последен път, госпожице, ще ми спестите ли неудобството да видя как се изчервявате? — подвикна смаяният лекар.
— Не ви разбирам! — каза Андре. В очите й, вперени право в доктор Луи, блестяха искри на омраза и дори на заплаха.
— Е, добре! Но аз ви разбирам, госпожице! Вие се съмнявате в науката и се надявате да скриете състоянието си. Не се самозалъгвайте! С една дума ще сразя гордостта ви —
Андре нададе страшен вик и падна върху софата. Чу се шум от отваряне на врата и Филип скочи насред стаята с шпага в ръка. Очите му бяха кръвясали, а ръката му трепереше.
— Негодник! — обърна се той към лекаря. — Излъгали сте ме!
Без да изпуска ръката на Андре, чийто пулс мереше (а той едва се долавяше), лекарят се обърна към Филип.
— Казах вече онова, което имах да казвам, господине — каза презрително той. — Шпагата ви, извадена от ножницата или пък прибрана в нея, не ще ме принуди да излъжа.
— Докторе! — прошепна Филип и изтърва шпагата си.
— Помолихте ме да направя втори преглед, за да имам ново доказателство. Е, добре! Изпълних желанието ви и съм сигурен в диагнозата си. Съжалявам, млади човече! Вие ми вдъхнахте огромна симпатия, равна на неприязънта, която ми вдъхна това момиче с упоритите си лъжи!
Андре не помръдна, но Филип направи движение напред.
— Аз съм баща на семейство, господине — продължи лекарят. — Разбирам колко страдате. Предлагам ви услугите си и дискретността си! Думата ми е свещена, господине! Всеки ще ви увери, че държа повече на нея, отколкото на живота си!
— О, но, господине, това е невъзможно!
— Не зная дали е възможно, господине, но е вярно! Сбогом, господин Дьо Таверне.
Щом вратата се затвори, Филип се строполи върху креслото на две крачки от Андре.
— Вие ме излъгахте подло и глупаво — започна Филип, като скръсти ръце, — подло, тъй като аз съм ваш брат, проявих слабост, защото ви обичам, предпочетох ви пред всички и всичко! Но вие се провалихте! О, да! Понеже не сте омъжена, вашата чест засяга само лицата, чието име носите! Исках да кажа, чието име петните! О, вече не съм ви брат! Вие се отрекохте от мен! Признайте престъплението си или…
— Заплашвате ли ме? — възкликна гордата Андре. — Отправяте заплахи към една жена?
— Да. Отправям заплахи, но не към една жена, а към едно същество, което е напълно лишено от вяра и чест!
— Добре, добре! Убийте ме! — извика тя, без да се уплаши от блясъка на шпагата и без да се отдръпне от острието й.
Обезумяла от мъка, Андре се хвърли бързо напред. Устремът й беше толкова неочакван, че шпагата щеше да я прободе, ако не беше внезапният ужас на Филип при вида на няколко капки кръв, които обагриха белия муселин около шията на момичето. Младежът забрави гнева си и силите му го напуснаха. Той отново изпусна шпагата от ръката си. После падна на колене, избухна в ридания и обхвана с две ръце тялото на сестра си.
— О, не! Не, Андре! Аз съм този, който ще умре! Значи обичаш друг, и то до такава степен, че предпочиташ да умреш, вместо да признаеш греха си, притиснала глава до гърдите ми!
Филип искаше да избяга от стаята, но Андре го сграбчи с две ръце и увисна на врата му, а после отчаяно го обсипа със сълзи и целувки.
— Не, не! — възпротиви се тя. — Убий ме, Филип, след като хората смятат, че съм виновна! Но ти — който си толкова добър, чист и благороден и когото никой не обвинява в нищо — живей!
— Е, добре, сестричке — отговори младежът, — в името на небето, в името на някогашното ни приятелство аз няма да се уплаша от нищо — нито за теб, нито за себе си. А що се отнася до човека, когото обичаш, дори да е най-големият ми враг, ще стане най-скъпото за мен същество. Ще крия мъката в сърцето си! Нека напуснем Франция! Споменаха ми, че кралят ти е подарил скъпо украшение. Ще го продадем, ще изпратим половината пари на баща ни, а с другите ще живеем двамата, без никой да знае къде сме. Хайде, няма ли пак да ме наречеш свой брат?
Андре изслуша мълчаливо думите на развълнувания младеж. Само биенето на сърцето й показваше, че в нея има живот, а само погледът й издаваше, че разсъдъкът й е непокътнат.
— Филип… — започна тя след продължително мълчание — ти помисли, че не те обичам вече, така ли, клети братко? И че обичам друг човек, нали? И че съм забравила честта — аз, девойка от благороден произход, която добре знае какви задължения й отрежда той… Прощавам ти, приятелю мой! Напразно си помислил, че съм безчестна, напразно ме нарече подла. Но няма да ти простя, че искаш да направя пред теб лъжливи признания. О, не! Не съм паднала толкова ниско! Кълна ти се, Филип, и в Бога, който ме чува сега, и в душата на моята майка, която, уви, не е имала време да ме закриля, кълна ти се в жарката си обич към теб — никога мисъл за любов не е смутила разума ми и никога никой мъж не ми е казал „обичам те“. Никога ничии устни не са целунали ръката ми. Духът ми е чист и необременен от плътски желания, както е било в деня на моето раждане. Сега, Филип, душата ми принадлежи на Бога, а ти държиш тялото ми в ръцете си!
— Добре, това е добре — каза Филип след дълго мълчание. — Благодаря ти, Андре. Сега проникнах в дълбините на душата ти. Да, ти си чиста, непорочна, ти си жертва! Някой ти е скроил капан, Андре. Безсрамен капан. Будна и в съзнание никой не би могъл да те обладае, насилил те е в съня ти! Попаднала си в клопка, скъпа! Но сега ние сме заедно, следователно сме силни. Поверяваш ли ми честта си и отмъщението си?
— О, да, да — отговори Андре с мрачно оживление. — Ако отмъстиш за мен, ще отмъстиш за едно престъпление!
— Е, добре — продължи Филип, — Хайде, помогни ми, подкрепи ме! Да потърсим заедно, да пребродим час по час изминалите дни… Да проследим нишката на спомените ти, които ще ни разкрият завръзката на
