този страшен заговор…
— О, да, съгласна съм! — каза Андре. — Да започнем.
— Забелязала ли си някой да те следи, да те дебне?
— Не.
— Жените имат непогрешим инстинкт! Дори и без писма, без признания те знаят, че са обичани. Забелязала ли си някой, който да те… желае?
— Не. Никога не съм усетила подобно нещо.
— Скъпа сестричке, потърси в ежедневието, в най-интимните подробности от живота ти!
— Води ме ти.
— Никол те е напуснала, така ли?
— Мисля, че на същия ден, когато замина и ти.
— Нравите й бяха съмнителни. А знаеш ли подробности около бягството й?
— Не. Знам само, че е заминала с един младеж, когото обича.
— Какво стана по време на последната ви среща?
— О, както обикновено, тя влезе в стаята ми към девет часа, приготви чашата ми с вода за през нощта и излезе.
— А не забеляза ли да слага нещо в чашата ти?
— Не. Но всъщност това не би имало значение, тъй като в момента когато се канех да отпия от чашата, усетих нещо странно. Същото като в Таверне.
— В Таверне ли?
— Да. По време на посещението на чужденеца. На граф Дьо Балзамо.
— На граф Дьо Балзамо ли? И какво беше това усещане?
— Наподобяваше световъртеж. Като че ли нещо ме замая и заслепи. Загубих силите си и способността си да разсъждавам.
— При какви обстоятелства?
— Бях седнала пред пианото, стори ми се, че ще припадна. Погледнах пред себе си и в едно огледало видях графа. От този момент нататък не си спомням нищо, освен че заспах и се събудих отново пред пианото, без да мога да преценя колко време съм прекарала в сън.
— Само тогава ли изпита това?
— Още веднъж. На деня или по-скоро в нощта на фойерверките. Тълпата ме влачеше, щеше да ме смачка и убие. Събрах всичките си сили, за да се преборя с нея. Изведнъж ръцете ми се сковаха и облак замъгли очите ми. Но дори през облака съзрях същия човек.
— Граф Дьо Балзамо?
— Да.
— И ти заспа, така ли?
— Не мога точно да преценя дали заспах, или припаднах. А ти знаеш как той ме доведе при баща ми.
— Да, да! А през онази нощ, когато Никол замина, видя ли го отново?
— Не. Но усещах всички симптоми, които винаги предшестват появяването му. Разпознах странното му влияние, с което не мога да се преборя — същото странно заслепение, същото замайване, същия трепет, същия сън, с който не мога да се преборя, същото усещане като в Таверне.
— Велики Боже! — извика Филип. — Продължавай.
— Заспах.
— Къде?
— В леглото си, сигурна съм в това, но се събудих върху килима. Бях сама, не се чувствах добре, бях леденостудена, приличах на мъртва, която възкръсва. Повиках Никол, но напразно. Тя беше изчезнала.
— И преди да припаднеш първите два пъти, ти видя графа, нали? Жозеф Балзамо, или граф Дьо Феникс?
— Съвсем ясно.
— А не го ли видя и третия път?
— Не — отвърна Андре с ужас, тъй като беше започнала да разбира, — но се досетих, че е той.
— Добре — възкликна Филип. — А сега успокой се, Андре! Бъди горда! Аз вече знам тайната. Благодаря, скъпа сестричке, благодаря! Ах, спасени сме!
Филип взе Андре в прегръдките си и нежно я притисна до сърцето си. А после, обзет от решителност, се втурна навън. Не поиска да се бави нито миг, нито пък да чуе какво му говори Андре. Младежът отиде в конюшните, оседла коня си самичък, скочи на гърба му и препусна в галоп по пътя за Париж.
145.
Съвестта на Жилбер
Всички сцени, които току-що описахме, имаха ужасни последици за Жилбер. Макар и двусмислена, чувствителността на младежа съществуваше и беше подложена на сурово изпитание — ден след ден той дебнеше от някой скрит кът в градината и виждаше признаците на болестта върху лицето и походката на Андре.
Жилбер и обичаше, и мразеше красотата на Андре. Ето защо в сърцето му се преплитаха любов и омраза, желание и презрение. Той забелязваше с мъка как изчезва красотата на любимата му и как се руши здравето й. Изпита най-сетне наслаждението да пожали това гордо и студено момиче, което се отнасяше към него с такова презрение, да му изкаже мислено съчувствие заради постигналото го по негова вина безчестие.
— Аз я погубих — шепнеше той.
После й хвърляше гневен и разкъсващ поглед и побягваше, но все му се струваше, че чува въздишките й. В такива случаи изпитваше най-страшните мъки, които е съдено да изпита човек. Безумната му любов се молеше за някаква утеха. Би дал живота си, за да получи правото да падне на колене пред Андре, да поеме ръката й, да я успокои, да я подкрепи и съживи при припадъците й. Безпомощността му беше неописуемо наказание.
Но след угризенията и съчувствието дойде ред на егоизма. Жилбер се досещаше, че честите припадъци на Андре щяха да разкрият пред всички естествената й болест и щяха да потърсят кой беше причината за нея. Жилбер считаше собственото си деяние за най-страшното и най-достойното за наказание престъпление. Трепереше от ужас, тъй като се боеше да не би страданията на момичето да предизвикат разследвания.
Жилбер беше скептик, не вярваше в нищо и на никого, с други думи — нито в небето, нито на хората. Той обаче имаше своя Бог — науката, и за него тя беше всезнаеща и всемогъща. Младежът доброволно бе отрекъл съществуването на Христос, но никога не би се усъмнил в правотата на лекаря. Затова посещението на доктор Луи при Андре представляваше за нашия герой такъв удар, от който той дълго не можа да се съвземе.
Можем само да предположим колко се измъчи младежът. Знаеше, че доктор Луи е голям учен и че щеше да разкрие тайната с безпогрешното око на рис. О! Бурята нямаше да се разрази веднага. Жилбер знаеше, че присъствието на дофината ще я поотложи, но след като височайшата особа и лекарят си тръгнеха, между Филип и Андре щеше да започне страшно обяснение.
Но Андре остана сама. Тя лежеше върху софата и ту четеше, ту отблъскваше книгата поради пристъпите на главоболие. От време на време потъваше в дълбок размисъл и безразличието й към света се струваше странно на Жилбер, който едва успяваше да зърне легналото и сякаш потънало в екстаз момиче само при случайното повдигане на пердето от вятъра. Най-после уморената от мъка и вълнение Андре заспа. А Жилбер се възползва от съня й, за да провери какво се шушукаше навън.
Жилбер добре познаваше селските нрави, знаеше какво мислят за един чужденец, дошъл от едни полудиви краища, осеяни със запустели къщурки и колиби. Най-малкото щяха да заподозрат, че е безделник или крадец. А нашият герой не можеше и да помисли да се укрие в градовете! Освен това младежът се познаваше твърде добре и знаеше, че ужасната му тайна щеше да остави отпечатък върху лесно запомнящото му се лице и щеше да привлече вниманието на всички. Значи да избяга беше опасно, а щеше да дойде и позорът. След евентуално бягство нещастникът очакваше само смъртта.
