Жилбер за първи път се сещаше за смъртта, но нейният призрак не го стресна. „Винаги ще има време за тази крайна мярка — помисли си той — когато всички средства се изчерпят. А и е подлост човек да се самоубие, нали така пише Русо. По-благородно е да страда.“
След този важен извод Жилбер възобнови безцелното си шляене из градините… Тъкмо лъч светлина беше облял душата му, и ето, че пристигна Филип! Аха! Бяха повикали и брата! Значи всичко беше разкрито и семейството искаше да прикрие срама. После щяха да го убият като куче — с тояги или с нож! О! Това отмъщение щеше да е напълно законно! То просто щеше да е продължение на върволицата примери от историята на тълпата! Пък и крал Луи XV проявяваше голямо съчувствие към аристокрацията при подобни обстоятелства.
— Загубен съм! — помисли той.
Тогава Жилбер зачака Филип с нож в ръка. Щом излезеше, щеше да го убие или пък при нужда да убие себе си. Но смаяното момче видя как братът се помири със сестрата, падайки на колене и целувайки ръцете й. Значи имаше още надежда, оставаше някое и друго спасително пристанище! Щом Филип не надаваше негодуващи викове, причината вероятно беше само една — Андре не знаеше името на своя похитител.
Сега Жилбер обмисли трезво създалото се положение. Беше възвърнал яснотата на разсъжденията си и нищо нямаше да го спре.
— Къде са уликите, щом госпожица Дьо Таверне не ме обвинява — питаше се той. — А и досега аз, клет безумец, не се досетих, че тя може да ме упрекне в две неща — престъплението и последиците му. А тя не ме напада за злодеянието ми, тъй като от три седмици насам с нищо не е показала, че ме ненавижда или отбягва повече отпреди. Госпожица Дьо Таверне не познава причината за бедите си, защо тогава ще поставя под подозрение и мен, и който и да било друг мъж? А всъщност и за мен не се досеща никой. Само Бог видя какво направих — добави Жилбер горчиво, — но Бог е виждал толкова пъти моите сълзи и моите страдания, без да каже нищо! Защо сега да допусне несправедливост и да ме издаде, когато съдбата за първи път ми помогна да изпитам щастие?
След тези разсъждения или по-скоро след спогодбата със съвестта си Жилбер стисна в ръка градинарските си сечива и отиде да вечеря заедно с другарите си. Беше весел, безгрижен и дори предизвикателен. Само че си беше направил сметката без съвестта си, тъй като през нощта не можа да мигне.
146.
Две болки
Наистина Филип нямаше никаква представа къде живее Жозеф Балзамо, граф Дьо Феникс. Той обаче си спомни за маркиза Дьо Савини, дама с положение в обществото, у която бяха завели Андре през нощта на 31 май, за да се погрижат за нея. Не беше толкова късно, че да не може да я посети у дома й на улица „Сент Оноре“. Филип потисна безпокойството в ума и сетивата си. Качи се у маркизата и нейната камериерка без колебание му даде адреса на Балзамо на улица „Сен Клод“ в Маре. Филип веднага се отправи към посоченото място.
Обхванат от силно вълнение, хвана с ръка чукчето на вратата на подозрителната къща, където според догадките му бяха погълнати покоят и честта на клетата Андре. Почука уверено на вратата и според обичаите на дома тя се отвори. Филип влезе в двора, като държеше коня си за юздата. Не беше направил обаче и четири крачки, когато Фриц излезе от преддверието, застана на стълбите и го спря със следния въпрос:
— Какво желае господинът?
Филип погледна германеца, като смръщи вежди.
— Искам да говоря с господаря на дома — граф Дьо Феникс — отговори Филип, като завърза повода на коня си за една халка, а после се отправи към къщата и влезе вътре.
— Господинът не у дома — каза Фриц.
Колкото и да беше странно, Филип беше предвидил всичко с изключение на този прост отговор. За миг се обърка.
— Приятелю, трябва все пак да говоря с господаря ви още тази вечер — продължи Филип.
— Не мисля, че това ще бъде възможно.
— Налага се. Въпросът е от изключително значение.
Фриц се поклони, без да отговори.
— Излязъл ли е? — попита Филип.
— Да, господине.
— Много добре — заяви Филип, който започваше да трепери, — докато чакам, идете и кажете на вашия господар…
— Вече имах честта да ви уведомя, че господинът не си е у дома — възрази невъзмутимо Фриц.
— Ще го почакам.
— Казвам ви, че господинът не е тук — отговори Фриц. — Преди известно време къщата беше обхваната от пламъци и вследствие на пожара тя е необитаема.
— Но ти все пак я обитаваш, нали? — попита Филип, като на свой ред прояви безцеремонност.
— Обитавам я като пазач.
Филип вдигна рамене като човек, който не вярва и думичка.
— Всъщност няма значение дали господин графът си е у дома или не. Не сме свикнали нито в негово присъствие, нито в негово отсъствие при него да нахлуват със сила. Така че, ако не се съобразите с обичаите на дома, ще бъда принуден… да ви изхвърля — отговори спокойно Фриц.
И Фриц направи една крачка към младия човек, който, раздразнен и извън себе си, извади шпагата си.
Фриц не се развълнува при вида на оръжието, нито пък извика. Грабна от стената, където беше окачено някакво рицарско въоръжение, нещо като копие с късо желязно острие и го развъртя така, че още с първия удар счупи върха на малката шпага. В това време тайната вратичка откъм коридора се отвори и в тъмната й рамка се очерта силуетът на графа.
— Граф Дьо Феникс, обичай във вашата страна ли е лакеите да посрещат един благородник с оръжие в ръка или пък това е специален обичай само за вашия дом? — попита Филип.
— Кой сте вие, господине? — попита графът, който не виждаше добре Филип на слабото осветление.
— Човек, който иска на всяка цена да говори с вас.
— Ето една дума, която извинява напълно Фриц, понеже аз не искам да говоря с никого — каза Балзамо и добави с въздишка: — Ще ви простя, ако се оттеглите и не смущавате повече покоя ми.
— Приляга ви да искате покой — вие, човекът, който отне моя покой! — изкрещя Филип.
— Аз? Аз ли съм ви отнел покоя? — попита графът.
— Аз съм Филип дьо Таверне!
— Филип дьо Таверне — повтори графът. — Господине, бях добре приет у баща ви, бъдете добре дошъл в моя дом.
— А! Това е много добре — промърмори Филип.
— Бъдете така добър да ме последвате, господине.
Балзамо затвори вратата към тайната стълба и поведе Филип към салона, където видяхме да се разиграват доста сцени от историята, която разказваме, и най-вече — последната, сцената с петимата водачи.
— Добър вечер, господин Дьо Таверне — каза Балзамо с кротък и приглушен глас, който накара Филип да вдигне очи към него. Като видя каква гледка представляваше графът, младият човек неволно направи крачка назад.
Наистина графът беше сянка на самия себе си. В дълбоко хлътналите му очи вече нямаше светлина. Бузите му бяха отслабнали и очертаваха устата му като две огромни бръчки. Изпъкналите под кожата на лицето му кости всъщност го превръщаха в лице на мъртвец.
— Моля ви да извините моя прислужник, господине, но той наистина изпълняваше дълга си.
— Господине — каза Филип, — знаете, че в живота има изключителни ситуации, и аз се намирам точно в такава.
