наистина се съвзе и седна върху софата. После хвана с двете си ръце треперещата от вълнение ръка на Филип. Погледът й се смекчи, кръвта заля лицето й. Стана по-красива от всякога.
— Кажете ми все пак на какво отдавате тези прилошавания?
— Знам ли и аз, приятелю? На пролетта, на цветята. Знаете, че съм много чувствителна… От петнадесет дни насам не е влязло нито стръкче! Колко странно! Та аз винаги съм обичала цветята, а сега ги изхвърлям! Но да оставим засега цветята, Филип! Болеше ме силно глава. Ах, госпожица Дьо Таверне има мигрена!
— Как така?
— Ами така, госпожа дофината беше така добра да ме посети тук. О, Филип, тя е не само очарователна покровителка, но и грижовна приятелка! Доведе тук най-добрия си лекар, неговата преценка винаги е била безупречна. Този сериозен мъж ми премери пулса, прегледа ми очите и ми погледна езика под загрижения и нежен поглед на дофината и знаете ли с какъв щастлив извод ме дари?
— Не.
— Чисто и просто заяви, че аз изобщо не съм болна, и дори не намери за нужно да ми предпише каквото и да било лекарство — нито сироп, нито хапче. А този доктор Луи всяка вечер режел ръце и крака, поне така ми казаха, направо тръпки да те побият! И така, Филип, разбирате, че се чувствам превъзходно! Сега ми кажете кой ви уплаши толкова?
— Този глупак Жилбер, чумата да го вземе!
— Жилбер ли? — трепна нервно Андре.
— Да. Той ми каза, че сте болна.
Андре направи усилие да се съвземе.
— Не, няма нищо — каза тя. — Не обръщайте внимание на подобни краткотрайни неразположения! Те преминават. Ето че съм вече на крака, Филип. Хайде да се поразходим заедно. След десет минути ще съм напълно здрава.
— Струва ми се, че злоупотребявате със силите си, Андре.
— Не, а и дори да умирах, вашето завръщане би ми върнало живота, Филип. Искате ли да поизлезем?
— След малко, скъпа моя! — отвърна Филип и нежно възпря сестра си. — Още не сте се оправили напълно. Успокойте се, съвземете се.
— Така да бъде.
Андре се отпусна отново върху софата и повлече до себе си Филип, когото държеше още за ръка.
— Първо ми отговорете, Андре, защо престанахте да ми пишете?
— Вярно, но само от няколко дни.
— От петнадесет дни, Андре.
Момичето наведе глава.
— Мързелана! — каза Филип с нежен укор.
— О, не, Филип! Не се чувствах добре. Имате право. Неразположението ми се влоши един ден и оттогава сте престанали да получавате писма от мен. От този ден и най-скъпите неща се превърнаха в уморителни и досадни задължения.
— Е, все пак аз съм доволен, че между другото преди малко споменахте и една дума…
— Какво съм казала?
— Че сте щастлива — толкова по-добре! Щом тук ви обичат и мислят за вас, това е чудесно! С мен не е така. Забравиха ме. Всички. Дори сестра ми.
— О, Филип!
— А ще повярвате ли, скъпа ми Андре, че откакто съм заминал, не съм научил нищичко за този въображаем полк, който ме изпратиха да командвам! Полк, който кралят ми бил обещал, така поне ми съобщиха баща ми и херцог Дьо Ришельо. Те толкова настояваха да замина начаса!
— Не ме учудва това. О, само ако знаехте, Филип! И господин Дьо Ришельо, и баща ми са силно разтревожени, останали са направо без душа. Не разбирам нищо. Една сутрин баща ми отърча при херцога, при стария си приятел, както често го нарича. Накара го да отиде при краля във Версай. После пристигна тук да го чака и започна да ми задава въпроси, чийто смисъл не разбрах. Денят изтече без никакви новини от маршала. Тогава господин Дьо Таверне побесня. Заприказва, че херцогът го бил разигравал и че го бил предал. Господин Дьо Таверне живее като грешник и мъченик, все едно че е в чистилището! Все чака да донесат нещо, което не донасят, и да дойде някой, който никога не идва.
— Ами кралят, Андре, кралят?
Андре срамежливо се огледа.
— Какво има? — попита Филип.
— Да говорим по-тихо. Вижте какво, Филип… смятам краля за доста придирчив… Негово величество не ме и поглежда, а и вчера, когато припаднах сред лехите с цветя в парка…
— Аха! Значи все пак Жилбер е бил прав! Вие наистина сте припаднали, Андре!
— Ах, този мизерник Жилбер! Знам, Филип, че не е редно човек да припадне в кралски замък — каза Андре със смях, — но не съм го направила нито нарочно, нито за собствено удоволствие!
— Но кой ви отправя подобни обвинения, скъпа сестричке?
— О! Кралят! Негово величество тъкмо идваше от Големия Трианон през овощната градина, а аз глупаво бях полегнала на една пейка в ръцете на господин Дьо Жюсьо, който се опитваше да ме свести. Кралят ме забеляза… Е, хубаво, видях как се намръщи, а в погледа му проблесна гняв. След това изскърца със зъби и каза няколко обидни думи. Негово величество продължи пътя си… очевидно беше твърди възмутен, че съм си позволила да припадна в градината… Но, наистина, Филип, вината не е моя!
— Бедната ми сестричка! — каза Филип и стисна съчувствено ръката на Андре. — Разбира се, вината не е ваша! А какво стана после?
— Това е всичко, приятелю. И Жилбер ме е удостоил с вниманието да разисква състоянието ми!
— Ето, че пак мачкаш клетото дете!
— О, защитавате го! Само това оставаше! Ама че приятна тема за разговор!
— Андре, за Бога, не бъди толкова груба към това момче, тъпчеш го, подиграваш му се, виждал съм те да го правиш!… О, Боже мой! Боже мой! Какво ти е, Андре?
Андре отново падна върху софата. Лежеше върху възглавничките, без да промълви нито дума. Този път и шишенцето не можа да я свести. Трябваше да се изчака кръвообращението й отново да стане нормално.
— Наистина — прошепна Филип, — вие страдате толкова, че ще уплашите и най-смелия човек! Говорете, каквото си искате, сестричке, но на вашето заболяване не трябва да се гледа така леко, както правите вие.
— Но, Филип, нали все пак лекарят каза…
— Той не може да ме убеди, докато не поговоря с него. Къде можем да се срещнем?
— Доктор Луи идва всеки ден в Трианон.
— А дежурен ли е и в момента?
— Да, приятелю. И тъй като е много точен, точно в седем часа ще се изкачи по стълбата, която води към покоите на госпожа дофината.
— Е, добре! — каза Филип. — Ще го изчакам.
142.
Презрение
Щом удари седем часът, Филип припряно излезе. Тръгна право към павилиона на дофината. Застана на достатъчно голямо разстояние, за да не го спре стражата, но и достатъчно близо, за да може да наблюдава хората, които минаваха.
Наложи се да чака само пет минути. Позна скованото и величествено лице на лекаря, което Андре му беше описала. Вече се смрачаваше, но доктор Луи разлистваше един неотдавна публикуван в Кьолн труд върху стомашните болки, затова по-скоро отгатваше, отколкото четеше написаното. Той вдигна очи и видя пред себе си някакъв мъж, когото попита:
— Какво обичате?
— Простете ми, господине — каза Филип, — с доктор Луи ли имам честта да разговарям?
