— Пътниците са ви изпреварили, както виждате.
— Само вие, но офицерите са ранобудни като моряците.
— О, не съм ви изпреварил само аз — каза Филип. — Погледнете този човек, който е потънал в мечтите си. Той е един от пътниците, нали?
Капитанът погледна напред и се изненада.
— Кой е този човек? — попита Филип.
— Един… търговец — каза смутено капитанът.
— Който гони богатство ли? — запита Филип. — Този бриг се движи твърде бавно за него.
Вместо да му отговори, капитанът отиде при пътника и му каза няколко думи. Филип го видя как изчезва по трапа.
— Прекъснахте мечтите му — каза Филип на капитана, когато той се върна при него. — Той не ми пречеше.
— Не, господине, предупредих го, че утринният хлад е опасен в тези географски ширини. Пътниците от втора класа нямат такива хубави палта като вас.
— Къде сме, капитане?
— Утре сутрин ще видим Азорските острови, господине, ще спрем на един тях за малко прясна вода, тъй като е много топло.
164.
На Азорските острови
В указания от капитана час видяха пред кораба далече на хоризонта, под лъчите на ослепителното слънце, бреговете на няколко острова, разположени на североизток252. Това бяха Азорските острови. Вятърът духаше по посока към брега, корабът се движеше бързо и към три часа следобед се приближи към тях.
Филип видя високите заострени върхове на хълмове със странна форма и злокобен вид, почернелите от вулканичния огън скали, врязаните в насеченото крайбрежие води, криещи дълбоки бездни, с фосфоресциращи водорасли на повърхността.
Едва приближил се на един оръдеен изстрел разстояние от първия остров, бригът легна на дрейф и екипажът се подготви за слизане, за да напълни няколко тона прясна вода, както беше наредил капитанът. Всички пътници предвкусиха радостта от една екскурзия на брега. Да стъпиш на твърда почва след двадесет дни и двадесет нощи мъчително пътуване в морето е удоволствие, което може да бъде оценено само от хора, които са правили подобни дълги преходи.
— Господа — обърна се капитанът към пътниците, които му се сториха нерешителни, — имате пет часа. Възползвайте се от случая. Островът е малък и необитаем. Ще се впечатлите от изворите с леденостудена вода, ако сте природолюбители, а ако обичате лова — ще намерите зайци и червени яребици.
Филип взе пушката си, патрони за нея и за пистолетите си.
— А вие, капитане — попита той, — на борда ли оставате? Защо не дойдете с нас?
— Защото ей оттам — отвърна офицерът и посочи морето — се приближава съмнителен кораб. Той ме следва от около четири дни приблизително. Има лош вид, както се изразяваме ние. Искам да наблюдавам всяка негова маневра.
Удовлетворен от обяснението, Филип се качи в една лодка и замина за острова. На предната и задната палуба имаше няколко жени и много мъже, някои нямаха намерение или не се решаваха да слязат на брега, а други чакаха реда си да се качат в лодките. Към брега тръгнаха две лодки — едната с радостни моряци, а другата — с още по-радостни пътници. Последните думи на капитана бяха следните:
— В осем часа, господа, ще тръгне последната лодка. Смятайте това за окончателно. Закъснелите ще бъдат изоставени.
Когато всички — и природолюбители, и ловци, слязоха на брега, моряците начаса влязоха в една пещера, която се намираше на стотина крачки от брега и образуваше нещо като завой, сякаш за да избегне слънчевите лъчи. Свеж извор с лазурно чиста вода излизаше изпод покритите с мъх скали и потъваше в ситния плаващ пясък, без да излезе от самата пещера. Както казахме, моряците се спряха там и започнаха да пълнят вода, а после и да извозват до крайбрежието. Филип наблюдаваше работата им и съзерцаваше синкавата сянка на пещерата, хладината и нежния шум на водата, която се хлъзгаше от праг на праг. Учудваше се как най-напред попадна в непрогледен мрак и невероятен студ, а само след няколко минути температурата беше мека, а сянката — осеяна с тайнствени светли участъци. С протегнати ръце, които се удряха в скалите, той следваше моряците, отначало без да ги вижда, но после постепенно всяко лице и всеки начин на изразяване се обрисува, очерта и проясни. Филип предпочете сиянието на тази наситена с викове и бруталност пещера насред малкото островче и океана пред небесната светлина. Чуваше как гласовете на другарите му се изгубваха в далечината. Един или два изстрела от пушка отекнаха в планината. После шумът изчезна и Филип остана сам.
Моряците вече бяха свършили работата си и нямаше повече да се връщат в пещерата. Малко по малко Филип се поддаде на очарованието на това уединение и потъна във вихъра на мислите си. Изтегна се върху мекия и нежен на допир пясък, облегна се на обвитите в ароматични треви скали и се замечта. Отпуснатите от капитана часове изтекоха така. Той беше забравил света. До него дремеше празната му пушка. За да може да се излегне удобно, дори бе извадил пистолетите от джобовете си, които по правило никога не излизаха оттам. Виждаше цялото си минало — бавно и тържествено, като поука или като упрек, а цялото му бъдеще отлиташе и беше враждебно като свирепите птици, които понякога човек докосва с поглед, но никога с ръка. Докато Филип се рееше в мечтите си, на сто крачки от него другите също мечтаеха, смееха се и се надяваха. Той беше изключил сетивата си от това движение на духовете. Няколко пъти му се стори, че чува шума от гребането на моряците, които водеха на брега нови пътници или отвеждаха други на борда на кораба — първите, преситени от удоволствията на този ден, а вторите — на свой ред жадни да им се насладят.
Никой обаче не дойде да го смути, защото някои не бяха забелязали входа на пещерата, а други не бяха посмели да влязат.
Изведнъж една срамежлива и нерешителна сянка застана между дневната светлина и пещерата, на самия й праг. Филип видя как някой върви с ръцете напред и наведена глава към шумолящата вода. Човекът дори веднъж се блъсна в скалите, след като кракът му се хлъзна по тревата. Тогава Филип се надигна и дойде да протегне ръка на този човек, за да му помогне да продължи пътя си. При този жест на учтивост пръстите му докоснаха в мрака ръката на пътника.
— Оттук, господине — каза му учтиво, — водата е от тази страна.
При звука на този глас непознатият вдигна бързо глава и се накани да отговори, като откри лицето си в лазурния полумрак на пещерата. Филип нададе вик на ужас и отскочи назад. Непознатият нададе същия вик и също отстъпи назад.
— Жилбер!
— Филип!
Двете имена прозвучаха едновременно, като гръм изпод земята. После се чу само шум от боричкане. Филип бе стиснал с две ръце шията на врага си и го дърпаше навътре в пещерата. Жилбер се остави да го влачат, без да пророни и дума. Когато се облегна на пояса от скали, нямаше накъде да отстъпва повече.
— Негодник! Хванах те най-сетне! — изръмжа Филип. — Бог те предава в ръцете ми. Бог е справедлив.
Жилбер беше смъртнобледен и не помръдваше. Той отпусна ръце покрай тялото си.
— О! Подлец! Разбойник! — продължи Филип. — Ти не притежаваш дори инстинкта на дивия свиреп звяр и не се защитаваш.
Но ето, че Жилбер отговори на това с глас, изпълнен с кротост:
— Да се защитавам ли? И защо?
— Вярно, осъзнаваш, че си в моя власт. Знаеш и че заслужаваш най-ужасното наказание. Всичките ти престъпления са разкрити и доказани. Ти унижи една жена със срама и я уби с безчовечността си. Малко ли те беше, че омърси една девица, че и пожела да убиеш една майка!
Жилбер не отговори. Филип, който неусетно се опияняваше от собствения си гняв, отново сложи
