бързащи да научат новините групички. Това бяха граждани от Версай или Париж, които с цялата учтивост, която човек може да си представи, питаха за новини кралските гвардейци, които мълчаливо крачеха с ръце на гърба и изпълняваха почетния си караул. Малко по малко групичките се разпръснаха. Хората от Париж заеха места в пътническите коли, за да се върнат мирно и тихо по домовете си, а хората от Версай, сигурни, че именно те щяха да получат новини от първа ръка, също се завърнаха по къщите си.
Из града вече се забелязваха само нощните патрули, които изпълняваха дълга си малко по-вяло от обикновено, а нощта и тишината погълнаха гигантския свят, наречен двореца Версай, както и останалата част от света, от която той беше само една мъничка частица.
На ъгъла на улицата, оградена с дървета, която се намираше точно срещу двореца, върху каменна пейка и под вече гъстите листа на кестените седеше мъж в напреднала възраст. Лицето му беше обърнато към двореца, бастунът служеше за опора на двете му ръце, а ръцете му, от своя страна, подпираха замислената му глава на поет. Беше изгърбен и болнав старик, но очите му още хвърляха пламъци, а мисълта му гореше и беше още по-жарка и от огъня в очите му. Беше така погълнат от съзерцанието и от въздишките си, че не забелязваше в другия край на площада още един човек, който, след като беше гледал любопитно през оградата и беше разпитвал гвардейците, пресече по диагонал площада и се отправи към пейката с намерението да си отпочине.
Този герой беше млад човек с изпъкнали скули, мрачно чело и орлов нос. Беше изгърбен. Усмивката му беше язвителна. Докато вървеше към пейката, се кикотеше, въпреки че беше сам. Очевидно този смях представляваше ехото на някоя тайна мисъл. Когато беше на три крачки от пейката, забеляза стареца и се поотдалечи. Очевидно се опитваше да го разпознае с кривогледите си очи, но се страхуваше да не би погледът му да бъде разгадан.
— Господинът е дошъл да подиша чист въздух? — попита той, като внезапно се приближи.
Старецът вдигна глава.
— А! Но това е моят прочут учител.
— А пък вие сте моят млад лекар — каза старецът.
— Ще позволите ли да седна до вас?
— На драго сърце, господине.
И старецът направи място на новодошлия.
— Изглежда, че кралят е по-добре — каза младият човек. — Хората се радват.
И отново се изсмя.
Старецът не отговори.
— През целия ден — продължи младият човек — каретите се търкалят от Париж към Рюей, и от Рюей към Версай. Графиня Дю Бари ще се омъжи за краля веднага щом той се възстанови — и завърши мисълта си с по-шумен смях отпреди.
Старецът не каза нищо и този път.
— Простете ми, че се смея по този начин — продължи събеседникът му, като направи няколко нервни движения, издаващи силна раздразнителност, — но то е, защото като добър французин, разбирате, нали, обичам своя крал, а той е по-добре.
— Не се шегувайте така на тази тема, господине — каза кротко старецът. — Смъртта на един човек винаги представлява нещастие, а смъртта на един крал е винаги голяма беда за всички.
— Дори и смъртта на Луи XV? — прекъсна го младият човек иронично. — О, скъпи учителю, нима вие — един толкова могъщ философ, поддържате подобна теза? О, аз добре познавам силата и сръчността на вашите парадокси, но не ви поздравявам за този.
Старецът поклати глава.
— И защо впрочем да мислим за смъртта на краля! — продължи младежът. — Кой говори за нея? Кралят е болен от дребна шарка. До него са Бордю и Ла Мартиниер, а те са сръчни и способни хора… Обзалагам се че Многообичания Луи ще се измъкне и този път, скъпи учителю. Само че този път френският народ не се трупа и задушава по църквите, за да прави бабини деветини в името на спасението му като по време на първата му болест… Вижте, всяко нещо се изчерпва.
— Тихо! — каза старецът, като потрепери. — Говорите за човек, към когото Бог в този момент протяга ръка…
Учуден от този странен език, младежът погледна към събеседника си, който не изпускаше от очи двореца.
— Нима имате сигурни новини? — попита той.
— Погледнете — каза старецът, като посочи с пръст един от прозорците. — Какво виждате там?
— Един осветен прозорец. Това ли имате предвид?
— Да… но как е осветен този прозорец?
— С една свещ, поставена в мъничък фенер.
— Точно така.
— Е, и?
— Е, млади човече, знаете ли какво представлява пламъкът на тази свещ?
— Не, господине.
— Той представлява животът на краля.
Младият човек се вгледа по-втренчено в лицето на стареца, сякаш искаше да се увери, че той е напълно с ума си.
— Един от моите приятели, господин Дьо Жюсьо — продължи старецът, — постави тази свещ. Тя ще гори толкова време, колкото живее кралят.
— Тогава това е сигнал?
— Сигнал, който наследникът на Луи XV дебне зад някоя завеса. Този сигнал предупреждава кариеристите кога ще започне царуването им, а също и един беден философ като мен за мига, в който Бог ще духне един цял век и едно цяло съществуване.
Младежът потрепери на свой ред и се приближи към пейката и към своя събеседник.
— О! — продължи старецът. — Вгледайте се добре в тази нощ, млади човече. Вижте колко облаци и колко бури съдържа тя. Аз ще видя зората, защото не съм чак толкова стар, че да не дочакам утрешния ден, но тогава може би ще започне едно ново царуване, което вие ще видите докрай и което крие тайни също като тази нощ, докато аз няма да го дочакам. Така че пламъкът на тази мъждукаща свещ, чийто смисъл вече ви обясних, не е безинтересен за моя поглед.
— Вярно. Така е, учителю.
— Луи XIV царува седемдесет и три години — продължи старецът. — Колко ли ще царува Луи XV?
— А! — извика младежът, като посочи прозореца, който изведнъж потъна в мрак.
— Кралят е мъртъв! — каза старецът, като стана на крака.
Двамата се гледаха в мълчание в продължение на няколко минути.
Изведнъж една карета, впрегната с осем коня, потегли в галоп от двора на двореца. Двама лакеи на коне яздеха пред нея, като всеки държеше по една факла в ръка. В каретата бяха дофинът, Мария- Антоанета и сестрата на краля госпожа Елизабет. Светлината на факлите зловещо осветяваше бледите им лица. Каретата мина покрай двамата мъже на десет крачки от пейката.
— Да живее крал Луи XVI! Да живее кралицата! — извика младият човек със скърцащ глас, който сякаш обиждаше това ново величество, вместо да го поздрави. Дофинът отвърна на поздрава, а кралицата откри тъжното си и строго лице. Каретата изчезна.
— Скъпи ми господин Русо — каза тогава младежът, — ето, че госпожа Дю Бари е вдовица.
— Утре ще я заточат — каза старецът. — Сбогом, господин Марат.
Информация за текста
© 2004–2005 Силвия Колева, превод от френски
Alexandre Dumas
Joseph Balsamo, 1846–1847
