когато непознатият плавателен съд, който толкова дълго го безпокоеше, влезе в залива под американски флаг. „Адонис“ и другият кораб си размениха по един сигнал и капитанът, успокоен поне привидно, продължи пътя си на запад и скоро изчезна в сянката на нощта.
Едва на другия ден на „Адонис“ разбраха, че на борда липсва един пътник.
Епилог
На 9 май 1774 година в осем часа вечерта Версай представляваше извънредно любопитен и интересен спектакъл.
Още от първия ден на месеца крал Луи XV бе повален от ужасна болест, чиято опасност лекарите първоначално не смееха да признаят пред него. Той пазеше леглото и търсеше с очи около себе си истината или надеждата. Доктор Бордю бе установил, че кралят е болен от дребна шарка, една от най-поразяващите и зловредните, а доктор Ла Мартиниер, който потвърди диагнозата на колегата си, изказа мнението, че трябва да предупредят краля за действителното положение, за да може той като християнин телом и духом да предприеме мерки за собственото си спасение и за спасението на кралството си.
— Кралят е християнин — настояваше той — и би трябвало да поиска последно миропомазване.
Ла Мартиниер представляваше страната на дофина, или с други думи — на противниците. Бордю смяташе, че самото съобщаване на сериозността на заболяването ще убие краля и що се отнася лично до него, не искаше да стане кралеубиец. Всъщност Бордю представляваше госпожа Дю Бари.
Наистина, да се говори за религия пред краля означаваше да се прогони фаворитката. Когато Бог влезе през едната врата, налага се Сатаната да излезе през другата. Така или иначе, докато вътрешните различия в семейството и различията на отделните страни се разгаряха, болестта удобно се настаняваше в това остаряло, изхабено, разглезено и съсипано от разврата тяло. Тя така се окопаваше там, че нито лекарства, нито каквито и да било предписания можеха да я прогонят.
Веднага след първите прояви на злата болест, причинена от една изневяра на Луи XV, на която госпожа Дю Бари бе протегнала благосклонно опрощаващата си ръка, около леглото на краля се събраха двете му дъщери, фаворитката и най-облагодетелстваните придворни. Тогава всички все още се смееха и си помагаха един на друг.
Изведнъж във Версай се появи враждебният и зловещ силует на госпожа Луиз дьо Франс, която бе напуснала килията си в манастира „Сен Дьони“, за да дари на баща си утеха и да го обгради с грижи. Тя влезе в двореца, бледа и мрачна като статуята на обречеността. Вече не беше дъщеря на баща си, нито пък сестра на сестрите си. Приличаше на древните пророчици, които в злокобни дни на зла участ се появяват пред заслепените царе, за да викат с пълно гърло: „Беда! Нещастие! Нещастие!“ Случи се така, че госпожа Луиз дойде във Версай в мига, когато Луи целуваше ръцете на госпожа Дю Бари и ги слагаше на болното си чело и горящите си бузи като нежни милувки. При появата й всички побягнаха — сестрите й се оттеглиха треперещи в съдената стая, а госпожа Дю Бари прегъна коляно и побягна в апартаментите си. Привилегированите придворни отстъпиха чак в приемните. Единствено двамата лекари останаха в ъгъла, до камината.
— Дъще! — промълви кралят и отвори затворените си до този миг поради болката и температурата очи.
— Да, сир! Дъщеря ви — отвърна принцесата.
— Която идва…
— От името на Бога!
Кралят се понадигна и се опита да се усмихне.
— Понеже вие забравяте Бога — поде отново госпожа Луиз.
— Аз?
— А аз искам да ви припомня за съществуването му.
— Дъще, надявам се, че не съм толкова близо до смъртта, че да се налага спешно увещаване. Болестта ми е лека — малка отпадналост, нищожно възпаление.
— Болестта ви, сир, е такава, че според етикета изисква до леглото ви да дойдат най-висшите духовници на кралството. Когато някой член от кралското семейство се разболее от дребна шарка, той трябва начаса да бъде причестен.
— Госпожо — извика кралят, много блед и силно развълнуван, — какво говорите?
— Госпожо! — казаха едновременно ужасените лекари.
— Казвам — продължи принцесата, — че Ваше величество е болен от дребна шарка.
Кралят нададе вик.
— Лекарите не са ми казали — възрази той.
— Не се осмеляват да го направят, но аз виждам за Ваше величество друго царство освен кралството на Франция. Доближете се до Бога, сир, и изповядайте всичките си години.
— Дребна шарка ли! — шепнеше Луи XV. — Смъртоносна болест… Бордю! Ла Мартиниер! Вярно ли е това?
Двамата лекари наведоха глави.
— В такъв случай съм загубен! — повтори кралят, по-ужасен от всякога.
— Човек оздравява от всички болести, сир — каза Бордю, който пръв се опомни, — особено когато запази спокойствие на духа.
— Бог е този, който дава спокойствие на духа и здраве на тялото — заяви принцесата.
— Госпожо — каза дръзко, макар и тихо Бордю, — вие убивате краля!
Принцесата не посмя да отговори. Тя се приближи до болния, взе ръката му и я покри с целувки.
— Скъсайте с миналото, сир — му каза нежно тя. — Дайте пример на вашия народ. Никой не ви предупреди и поехте риска да се погубите навеки. Обещайте да живеете като християнин, ако оживеете, и да умрете като такъв, ако Бог ви призове при себе си.
Тя завърши думите с нова целувка на кралската ръка и с бавна крачка се отправи към приемните. Там отново спусна дългия си черен воал над лицето, слезе по стълбите и се качи в каретата си, като остави след себе си неописуемо стъписване и ужас.
Кралят едва събра сили, за да зададе няколко въпроса на лекарите. Беше разтърсен из основи.
— Не искам да се повторят сцените от Мец с херцогиня Шатору253 — заяви той. — повикайте госпожа Д’Егийон и я помолете да отведе госпожа Дю Бари в Рюей.
Тази заповед предизвика истинска експлозия. Бордю поиска да каже няколко думи. Кралят му заповяда на мълчи. Бордю впрочем виждаше, че колегата му е готов да докладва всичко на дофина. Той знаеше какъв ще бъде изходът от болестта на краля и не започна битка, а напусна кралските покои, като се отби при госпожа Дю Бари, за да я предупреди за предстоящия удар.
Графинята, ужасена от вече зловещите и обидни лица на придворните, побърза да изчезне. След един час тя напусна Версай, а херцогиня Д’Егийон, вярна и признателна приятелка, отведе изпадналата в немилост придворна в замъка Рюей. Беше го наследила от великия Ришельо. От своя страна Бордю затвори вратата на краля за цялото му семейство под претекст от зараза. От този момент нататък кралските покои бяха като зазидани. Там можеха да влязат единствено религията и смъртта. Кралят бе изповядан и причестен още на същия ден. Новината се разпространи в Париж, където вече се говореше само за изпадналата в немилост фаворитка.
Целият двор дойде да посети дофина, който затвори вратата си и не прие никого.
На другия ден обаче кралят се почувства по-добре и изпрати херцог Д’Егийон да занесе поздрави на госпожа Дю Бари. Беше 9 май 1774 година.
Жилището на дофина опустя и дворът се устреми настървено към Рюей, където беше настанена фаворитката. От заточението на маркиз Дьо Шоазьол в Шантьолу никой не беше виждал такава върволица от карети. Нещата всъщност опираха до едно нещо — ще живее ли кралят и госпожа Дю Бари все още ли е кралица, или ще умре ли кралят и госпожа Дю Бари ще се превърне ли в позорна куртизанка.
Ето защо Версай в осем часа вечерта на 9 май 1774 година представляваше толкова любопитен и интересен спектакъл. На площад „Д’Арм“, пред желязната ограда, се бяха оформили няколко бдителни и
