обезумелите си ръце върху Жилбер. Младежът не оказа никаква съпротива.
— Не си ли мъж — каза Филип, като гневно го разтърсваше, — или само лицето ти е на мъж? Какво? Дори не оказваш съпротива? Та аз те душа, както добре виждаш… Съпротивлявай се! Защитавай се! Подлец! Подлец! Убиец!
Жилбер усети, че тежките и костеливи пръсти на врага му се впиват в гърлото му. Изправи се, застана неподвижно и силен като лъв, отхвърли надалеч от себе си Филип само с едно помръдване на раменете си, а после скръсти ръце.
— Виждате, че ако пожелая, мога да се защитя, но за какво? Какъв е смисълът? Ето, че посягате към пушката си. Предпочитам да бъда убит само с един изстрел, вместо да бъда разкъсан от нокти и смазан от срамни удари.
Филип наистина беше стиснал в ръка пушката си, но при тези думи я захвърли.
— Не — прошепна той. А после запита високо: — Къде отиваш? Как дойде тук?
— Качих се на „Адонис“?
— Значи си се крил? Видя ли ме?
— Изобщо не знаех, че сте на борда.
— Лъжеш.
— Не лъжа.
— А как така аз не съм те забелязал?
— Защото излизах от каютата си само през нощта.
— Ето! Виждаш ли, че се криеш!
— Разбира се.
— От мен?
— Не, казвам ви — не. Отивам в Америка с мисия и не трябва да ме видят. Затова капитанът ме настани отделно… по тази причина.
— Криеш се, криеш се от мен… и най-вече криеш детето, което открадна.
— Детето ли? — попита Жилбер.
— Да, ти открадна и отнесе детето, за да стане един ден твое оръжие, за да спечелиш нещо с него, мръснико!
— Взех детето, за да не го научат да презира баща си и да се отрича от него.
За миг Филип си пое дъх.
— Ако това е вярно или ако можех да повярвам на думите ти, то ти си много по-малък разбойник, отколкото мислех, но ти си крадец, защо пък и да не излъжеш?
— Аз? Крадец? И какво съм откраднал?
— Открадна детето.
— Той е мой син! Мой! Човек не краде, господине, когато си прибира това, което му принадлежи.
— Слушай! — каза Филип, като трепеше от гняв. — Преди малко исках да те убия. Бях се заклел да го сторя, имам това право.
Жилбер не отговори.
— Сега Бог ми праща прозрение. Той те хвърли на пътя ми сякаш за да ми каже: „Отмъщението е излишно“. Човек не трябва да си отмъщава, освен ако Бог го е изоставил. Няма да те убия. Само ще разруша грамадата от беди, която ти издигна. Това дете е твоята надежда за бъдещето. Ще ми върнеш детето веднага.
— Но то не е с мен. Не се води в открито море дете, което е само на петнадесет дни.
— Трябвало е само да намериш кърмачка. Защо не си довел и кърмачката?
— Вече ви казах, че не съм взел детето със себе си.
— Значи си го оставил във Франция! На кое място?
Жилбер замълча.
— Ах, негоднико, ти ме предизвикваш! — каза Филип. — Не се ли боиш, че ще събудиш гнева ми? Ще ми кажеш ли къде е детето на сестра ми? Искаш ли да ми върнеш това дете?
— Детето си е мое — прошепна Жилбер.
— Разбойник! Сега ще умреш!
— Не искам да върна детето си.
— Слушай, Жилбер, говоря ти с нежност и кротост. Ще се опитам да забравя миналото, ще се опитам и да ти простя. Жилбер, разбираш моята щедрост, нали? Прощавам ти! Прощавам ти за позора и бедите, в които ти потопи нашето семейство, а това е голяма жертва. Върни ми детето! Съгласен ли си? Какво искаш още? Искаш ли да победя съвсем законното отвращение на Андре към теб? Искаш ли да предприема стъпки в твоя полза? Е, добре! Ще го направя… Само ми върни детето… Още една дума. Андре обича сина си… твоя син до лудост. Тя ще се трогне от твоето разкаяние. Обещавам ти, ще се заема с това. Само ми върни това дете, Жилбер, дай ми го!
Жилбер скръсти ръце и впери във Филип поглед, изпълнен с най-мрачен огън.
— Вие не ми повярвахте, аз също не ви вярвам — каза той. — О, не, не защото не сте почтен човек, а защото опознах бездната на кастовите предразсъдъци. Вече не е възможно връщане назад, нито пък прошка. Ние сме смъртни врагове. Вие сте по-силният, бъдете победител. Аз не искам вашето оръжие, не искайте и вие моето…
— Значи признаваш, че това е оръжие?
— Да — срещу презрението, неблагодарността и обидата. Да!
— За последен път, Жилбер — каза Филип с пяна на устата, — не искаш ли…
— Не.
— Пази се! Защитавай се!
— Не.
— Не искам да те убия. Искам да имаш шанса да убиеш брата на Андре. Още едно престъпление… А! Нима не те изкушава? Вземи този пистолет. Ето и другия. Да броим и двамата до три и да стреляме.
И Филип хвърли единия от пистолетите в краката на Жилбер. Младежът не помръдна.
— Дуел? Точно от това се отказвам — каза той.
— Предпочиташ да те убия ли? — извика Филип, обезумял от ярост и отчаяние.
— Предпочитам да ме убиете.
— Размисли добре… Губя самообладание…
— Размислих.
— Аз съм в правото си… Бог трябва да ме оправдае.
— Зная… Убийте ме.
— За последен път те питам — искаш ли да се биеш?
— Не.
— Отказваш да се защитаваш?
— Да.
— Е, добре, умри като разбойник, от когото прочиствам земята, умри като осквернител, умри като бандит, умри като куче.
При тези думи изстреля един куршум от пистолета си по Жилбер почти от упор. Той протегна ръце и най-напред се наклони назад, а после се наведе напред. Накрая падна на земята по очи, без дори да извика. Филип усети, че пясъкът под краката му се напои с влажна кръв. Напълно обезумял, се втурна напред и излезе от пещерата. Пред него се простираше брегът. Една лодка чакаше. Завръщането на кораба беше обявено за осем часа. Беше осем и няколко минути.
— А! Ето ви, господине — казаха му моряците. — Вие сте последен. Всички други са на борда. Какво убихте?
Като чу последната дума, Филип загуби съзнание. В това състояние го отнесоха на кораба, който се канеше да отплава.
— Всички ли се завърнаха? — попита капитанът.
— Ето и последния пътник, когото докарахме — отвърнаха моряците. — Сигурно е паднал някъде и се е ударил, тъй като току-що припадна.
Капитанът даде заповед за последната маневра и бригът бързо се отдалечи от Азорските острови точно
