— Възползвам се от разрешението, което получих от Ваше величество, карам министрите да скачат.
В този момент влезе Доре и каза нещо на ухото на господарката си.
— О! Разбира се! — извика графинята.
— Какво има? — попита кралят.
— Пристига Шон, сир, и иска да поднесе почитанията си на Ваше величество.
— Да дойде, да дойде! Всъщност от четири-пет дни усещам, че ми липсва нещо, но не се сещах какво.
— Благодаря, сир — каза Шон, влизайки.
После се приближи до ухото на графинята:
— Готово е — каза.
Графинята не можа да сдържи радостния си вик.
— Е, добре! Какво има? — попита Луи XV.
— Нищо, сир. Щастлива съм да я видя отново, това е всичко.
— Аз също. Здравейте, малка Шон, здравейте.
— Разрешава ли Ваше величество да кажа няколко думи на сестра си? — попита Шон.
— Кажи, кажи, детето ми. През това време ще попитам Сартин откъде идва.
— Сир — каза Сартин, който искаше да избегне въпроса, — Ваше величество може ли да ми отдели един момент?
— О! Нямам много време, господин Дьо Сартин — каза Луи XV, като се прозя предварително. — За какво се отнася?
— За тези предсказатели, тези магьосници, тези откриватели на чудеса.
— А, шарлатани! Дайте им разрешителни за жонгльори и те повече няма да са опасни.
— Сир, смея да настоявам пред Ваше величество, че положението е по-лошо, отколкото предполагате. Всяка минута се откриват нови масонски ложи. Е, добре, сир, това вече не са просто събрания, това е секта, в която се обединяват всички неприятели на монархията — мислители, енциклопедисти, философи. Ще приемат с голяма тържественост господин Дьо Волтер.
— Но той умира.
— Не, сир — не е толкова сигурно! Той се е изповядал.
— Сартин, когато водачът се появи, вие ще го хванете, ще го хвърлите в Бастилията и толкова.
— Сир, тези хора разполагат със средства.
— А вие, господине, с по-малко ли разполагате?
— Сир, получихме разрешение от Ваше величество за изгонването на йезуитите. Трябваше обаче да искаме такова разрешение и за философите.
— Хайде, ето ви отново с вашите господа, подострящи пера.
— Сир, това са опасни пера като тези, които се подострят с камата на Дамиен80.
Луи XV пребледня.
Лейтенантът от полицията погледна Луи XV.
— Е, добре! Приятелю мой, след петнадесет години аз няма да бъда вече крал. Вървете и говорете с наследника ми.
И кралят се обърна към госпожа Дю Бари. Тя, изглежда, това и чакаше.
— О! Господи — извика, — какво ми говори Шон?
— Да, какво казва? — попита кралят. — И двете сте доста намръщени.
— Ах, сир! — каза графинята. — Наистина има за какво.
— Хайде, кажете, какво се е случило?
— Бедният ми брат!
— Бедният Жан!
— Мислите ли, че ще се наложи да му я отрежат?
— Да му отрежат какво? — попита Луи XV.
— Ръката, сир.
— Да отрежат ръката на виконта! Че защо?
— Защото е лошо ранен.
— Искали да го убият, това е всичко.
— Бедният виконт — извика Луи XV, който твърде малко съчувстваше на хората, но чудесно си придаваше вид. — Ранен? А! Но това е сериозно, нали, Сартин?
Господин Дьо Сартин, на вид доста по-малко обезпокоен от краля, но вътрешно — доста повече, се приближи до двете сестри.
— Ранен! Как така? — рече Сартин.
— В засада.
— Е, добре! Какво видя, Шон? — попита кралят.
— Видях един човек, който се нахвърли върху брат ми, накара го да вземе шпагата си и го рани лошо.
— Бедният виконт! — каза кралят, гледайки графинята, за да прецени точния размер на болката й и по него да нагласи своята собствена. В очите на графинята той видя, че тя съвсем не се шегува. — И ранен — добави той разнежен.
— Но защо се сбиха? — попита лейтенантът от полицията, като се опитваше да хване истината въпреки увъртанията, които тя правеше, за да му се изплъзне.
— За най-малкото, господине — оспорваха на виконта пощенските коне. Той бързаше да ме доведе при сестра ми, на която бях обещала да се върна тази сутрин.
— А! Но това прилича на отмъщение — каза кралят, — нали, Сартин?
— Така ми се струва, сир — отговори лейтенантът от полицията, — ще събера сведения. Името на нападателя, ако обичате, госпожо. Какъв е? Положението му?
— Положението му! Беше от офицерите на дофината, мисля. Що се отнася до името му — казва се Баверне… Фаверне… Таверне. Да точно така — Таверне.
— Госпожо, утре той ще бъде в Бастилията.
— О, не! — рече графинята, която досега бе мълчала дипломатично. — О, не.
— Как така — о, не? — попита кралят. — И защо, моля ви, да не го хвърлим в затвора? Знаеш, че не мога да понасям военните.
— А аз, сир — повтори със същата увереност графинята, — аз ви казвам, че нищо няма да сторят на човека, ранил господин Дю Бари.
— А! Ето това, графиньо — каза Луи XV, — е необяснимо. Обяснете ми, моля ви.
— Е, добре! Аз знам откъде идва ударът и ще ви го кажа, но то няма да бъде нищо ново за вас, съвсем сигурна съм.
— Графиньо, графиньо — каза Луи XV, който се опитваше да възвърне достойнството си, — знаете ли, че вие твърдите, че кралят лъже?
— Сир, сигурно съм малко неспокойна, вярно е. Но ако си мислите, че аз ще оставя господин Дьо Шоазьол спокойно да убие брат ми…
— Ето, ето, че става дума за господин Шоазьол! — каза кралят с глас, който като че не очакваше това име, въпреки че от десет минути той се страхуваше да не се вмъкне в разговора.
— А! Проклятие! Ако вие отказвате да съзрете, че това име носи най-големият ми неприятел, аз го съзирам съвсем ясно, защото той не се грижи да скрие омразата си към мен по никакъв начин.
— Едно е да мразиш хората, друго е да убиваш, мила графиньо!
— За Дьо Шоазьол двете неща са свързани.
— А! Скъпа приятелко, ето, че отново се сблъскваме със законите на държавата.
— Боже мой! Боже мой! Кажете сега това не е ли проклятие, господин Дьо Сартин?
— Съвсем не, ако това, което си мислите…
— Мисля, че не ме защитавате. И още нещо — сигурна съм, че ме изоставяте! — извика ядосано графинята.
