— О! Не се гневете, графиньо — каза Луи XV. — Не само че няма да ви изоставим, но и ще ви пазим, и то толкова добре, че постъпката на нападателя на Жан ще му струва скъпо.
— Да, ще унищожим средството и ще притиснем ръката.
— Не е ли справедливо да се занимаем с този, който го е извършил, с този господин Дьо Таверне?
— Без съмнение справедливо. Това, което правите за мен, ще го направите и за първия срещнат търговец на улица „Сен Оноре“, когото някой войник би набил за удоволствие.
— Ах! Графиньо, графиньо — каза тъжно Луи XV, — аз станах толкова щастлив, весел и доволен тази сутрин, а вие ми разваляте такова прекрасно утро.
— Ето това е прекрасно, наистина! Значи моето утро е щастливо за мен, чието семейство избиват.
Кралят въпреки вътрешния страх, който му вдъхваше бурята, която гърмеше около него, не успя да удържи една усмивка при думата
Графинята се надигна вбесена.
— А! Ето как ми съчувствате — каза тя.
— Е! Хайде, хайде, не се сърдете. Изглеждате състарена…
— Какво ме интересува? Има ли нужда да съм красива, след като красотата ми не може да ме предпази от интриги?
— Графиньо…
— Не, избирайте — или аз, или Шоазьол.
— Мила моя, невъзможно е. И двамата сте ми необходими.
— Тогава аз се оттеглям.
— Вие?
— Оставам полето свободно на моите неприятели. О! Ще умра от мъка. Но господин Дьо Шоазьол ще бъде удовлетворен и това ще ви утеши.
— Е, добре! Аз ви се кълна, госпожо, че той не ви се сърди изобщо и че ви носи в сърцето си. В края на краищата той е галантен човек — добави кралят, като се постара господин Дьо Сартин добре да чуе последните му думи.
— Галантен човек! Галантен човек, който убива хора.
— А! — каза кралят. — За това не знаем все още.
— Освен това — престраши се лейтенантът от полицията — един скандал между хора на шпагата е толкова привлекателен, колкото и естествен.
— А, а! — отвърна графинята. — И вие ли, господин Дьо Сартин!
Лейтенантът разбра тежестта на това
Настъпи момент на тежка и застрашителна тишина.
— Виждате ли, Шон — каза кралят след това общо объркване, — виждате ли, ето това е ваше дело.
Шон наведе очи с престорена тъга.
— Кралят ще прости — каза тя, — ако болката на сестрата е взела връх над душевната сила на вашата поданичка.
— Добре казано! — промърмори кралят. — Хайде, графиньо, не се сърдете.
— О, не, сир, не се сърдя. Само ще отида в Люсиен и от Люсиен в Булон.
— На морето? — попита кралят.
— Да, сир, напускам страната, в която кралят се страхува от министрите си.
— Госпожо! — каза Луи XV засегнат.
— Е, добре, сир, позволете ми да не губя от уважението на Ваше величество към мен и да се оттегля.
Графинята стана, наблюдавайки с крайчеца на окото си ефекта, който произведе това движение.
Луи XV въздъхна уморено. Шон се досети за смисъла на въздишката и разбра, че ще е опасно за сестра й да продължава по-нататък. Тя я хвана за роклята и се обърна към краля:
— Сир — каза тя, — любовта, която сестра ми изпитва към бедния виконт, я отведе твърде далеч. Аз допуснах грешката, аз трябва да я поправя. Падам на колене пред Негово величество, за да моля справедливост за брат си. Не обвинявам никого, обвинявам само себе си, мъдростта на краля е достатъчна, за да отсъди.
— Е, Боже мой, това е всичко, което искаш — справедливост. Да, но това да бъде истинска справедливост. Ако човек не е извършил престъпление — да не му го прикачат, ако е извършил — да го накажат.
— Та аз искам ли нещо друго — каза графинята с възхитително примирие. — Но нека не отхвърлят предположенията ми, когато ги изказвам.
— Вашите подозрения са свещени за мен, графиньо — извика кралят. — И малко по малко те се превръщат в убеждение, ще видите. Но смятам, че има един много прост начин, за да се убедим.
— Какъв, сир?
— Да доведа тук господин Дьо Шоазьол.
— О, Ваше величество много добре знае, че той няма да дойде. Страх го е да влезе в апартамента на приятелката на краля за разлика от сестра си — тя само това и чака.
Кралят започна да се смее.
— Казвам ви, скъпа приятелко, ще имате удоволствието да го видите тук. Защото ще го повикам по държавна работа и ще го накарам да обясни в присъствието на Шон, която е видяла всичко.
— А на мен да ми доведат шута, Доре, шута! — извика графинята.
При тези думи, отправени към прислужницата, която подреждаше будоара й и които, изглежда, бяха чути в преддверието, защото бяха произнесени в момента, когато вратата се отваряше пред пратеника на господин Дьо Шоазьол, нечий дрезгав глас каза:
— Би трябвало аз да съм шутът на госпожа графинята.
Всички видяха малък гърбав човек, който влизаше величествено, сякаш се плъзгаше.
— Херцог Дьо Тресм — извика графинята нетърпеливо, — но аз не съм ви викала.
— Извикали сте шута си, госпожо — каза херцогът, поздравявайки краля, графинята и господин Дьо Сартин.
И херцогът се засмя, оголвайки толкова огромните си зъби, че графинята не можа да се сдържи и също се разсмя.
— Мога ли да остана? — попита херцогът, сякаш това бе съкровената мечта на целия му живот.
— Попитайте краля, той тук е господарят, господин херцог.
Херцогът се обърна към краля с умолително изражение.
— Останете, останете, херцог.
В този момент пратеникът отвори вратата.
— А! — каза кралят с лек облак на отегчение на лицето си. — Това вече господин Дьо Шоазьол ли е?
— Не, сир! — отговори пратеникът — дофинът е. Иска да говори с Ваше величество.
Графинята подскочи от радост, защото помисли, че дофинът идваше към нея, но Шон, която бе помислила за всичко, смръщи вежди.
После изведнъж, като разбра, че аудиенцията, поискана от дофина, ще го избави поне за кратко време от господин Дьо Шоазьол, кралят реши.
— Отивам — каза той, — отивам. Довиждане, графиньо. Вижте колко съм нещастен, вижте как ме разпъват.
— Ваше величество си тръгва — извика графинята, — в момент, в който пристига господин Дьо Шоазьол?
— Какво искате! Най-големият роб е кралят. Ах, ако господа философите знаеха какво значи да си крал и особено крал на Франция!
— Но, сир, останете!
— О! Не мога да карам дофина да чака. Вече казват, че обичам само дъщерите си.
— Но в края на краищата какво ще кажа на господин Дьо Шоазьол?
