Председателят смирено поздрави и се отдалечи, изумен от това ново отношение на Великия копт към него.
— Привет, смели Феърфакс — продължи върховният, — вие сте достоен син на вашите предци. Поздравете Вашингтон още първия път, когато му пишете.
Феърфакс се поклони на свой ред и се оттегли по стъпките на Сведенборг.
— Ела, Пол Джоунс — се обърна коптът към американеца, — ела, защото ти говори добре — аз очаквах това от теб. Ти ще станеш герой на Америка. Бъдете, ти и тя, готови при първия сигнал.
И американецът, треперещ като от дъха на някой бог, също се оттегли.
— Ти, Лафатер — продължи избраникът, — остави теориите, защото е време да се премине към практиката. Не изучавай повече какво е човек, а това, което той може да бъде. Върви и тежко на онези от твоите братя, които ще се вдигнат срещу нас, защото народният гняв е бърз и покосяващ като божия!
Представителят на Швейцария се поклони, треперейки, и изчезна.
— Послушай ме, Хименес — продължи коптът, като се обърна към онзи, който беше говорил от името на Испания, — ти си усърден, но не си убеден в успеха на делото. Ти казваш, че твоята страна спи, това е, защото никой не я събужда. Върви, Кастилия е все още родината на Сид.
Последният представител се приближи на свой ред, но не направил и три крачки, върховният го спря с жест.
— Ти, Сиефор от Русия, ти ще извършиш предателство, преди да измине и месец, а след месец ще си мъртъв.
Московският пратеник се свлече на колене, но Великия копт го изправи със заплашителен жест и осъденият излезе, като залиташе.
Тогава, останал сам, странният човек, когото представихме като главен герой в тази драма, се огледа около себе си и като видя приемната зала празна и тиха, загърна своя редингот от черно кадифе с бродирани бутониери, нагласи шапката на главата си, бутна резето на тежката бронзова врата, която се беше затворила зад него, и пое по планинските клисури, като че те му бяха отдавна познати. След това, стигнал до гората, макар че нямаше нито път, водач, светлина, той я прекоси, воден сякаш от невидима ръка.
От другата страна на горския пояс той потърси с очи коня си и като не го видя никъде, се заслуша. Тогава му се стори, че чува далечно цвилене. Едно особено изсвирване излезе из устата на пътника. Миг след това Джерид дотича в сянката, верен и покорен като весело куче. Пътникът го възседна и ловко понесени от вихрен бяг, те двамата скоро изчезнаха, слели се с мрачните гъсталаци, които се простираха между Даненфелс и Мон-Тонер.
1.
Бурята29
Осем дни след сцената, която току-що разказахме, около пет часа вечерта една карета, теглена от четири коня, управлявана от двама пощенски служители, излизаше от Понт-а-Мусон, градче, разположено между Нанси и Мец. Конете едва бяха свили зад ъгъла на улицата заедно с тежката кола, когато двадесетина хлапета и десетина клюкарки, които бяха стояли около нея по време на краткия й престой за смяна на конете, се разотидоха по домовете си с жестове и възклицания, които издаваха прекалена веселост у едните и дълбоко учудване у другите.
Нека нашите читатели, които за тяхно голямо щастие не са я видели да минава, ни позволят да я опишем.
Най-напред основната част (ние казваме основната част, защото тя бе предхождана от нещо като кабриолет), та най-напред, както казахме, основната част беше боядисана в светлосиньо и имаше в центъра на всяка от двете си страни по една елегантна корона на барон, поставена над изкусно вплетени инициали Ж и Б. Два прозореца, ние подчертаваме — два прозореца, а не вратички, със завеси от бял муселин пръскаха светлината на деня във вътрешността на колата. Само тези почти невидими за простото око прозорци се намираха в предната част на колата и гледаха към кабриолета. Една решетка даваше възможност едновременно да се разговаря с всеки (който и да е той), обитаващ тази част на колата, и позволяваше на човек да се облегне на нещо, което не би могъл да направи безопасно без известна предпазливост върху стъклата, зад които бяха опънати перденцата. В наши дни една такава особеност не би имала друг резултат, освен да бъде взета за някое ново и прогресивно изобретение, в което механикът вещо ще да е съчетал мощта на парата със силата на конете.
Това твърдение би било по-вероятно, защото колата, теглена, както казахме, от четири коня и водена от двама кочияши, беше следвана от един-единствен кон, завързан отзад с дълъг ремък. Този кон, който благодарение на своята малка подвижна глава, нежни крака, тесни гърди, гъста грива и огнена опашка издаваше характерните белези на арабската порода, бе напълно оседлан. Това означаваше, че от време на време някой от тайнствените пътници, затворени в този Ноев ковчег, си доставяше удоволствието да поязди и галопира до колата, която не можеше да си позволи такъв бърз ход. В Понт-а-Мусон кочияшът от предишната смяна бе получил двойно заплащане от една бяла и мускулеста ръка, която се бе подала между две кожени перденца, които закриваха почти така плътно предната част на кабриолета, както муселиновите завески закриваха предната част на колата. Възхитеният кочияш, сваляйки енергично шапката си, бе казал: „Благодаря, монсеньор.“ И един звучен глас бе отговорил на немско наречие, което все още се чува, дори и да не се говори вече:
—
Към седем часа смениха конете в Сен Мийел. Същата ръка подаде през завеските възнаграждението и същият глас изрече нареждане, подобно на предишното.
След Сен Мийел започва планината. Пристигнали там, пътниците трябваше да се задоволят да вървят пеш. Половин час беше необходим, за да изминат почти четвърт левга.
След като бяха преодолели стръмнината, кочияшите се спряха на върха й, за да оставят конете да си поемат дъх, и пътниците от кабриолета можеха, дърпайки кожените перденца, да обхванат с поглед доста обширен хоризонт, който първите вечерни изпарения започваха да размиват.
Времето, което бе ясно и топло до три часа следобед, беше станало задушно на свечеряване. Голям бял облак, идващ от юг и следващ сякаш умишлено каретата, заплашваше да стигне преди нея в Бар-льо-Дюк, където кочияшите предлагаха да се прекара нощта.
Изведнъж светкавица набразди големия облак, небето се разцепи на огнени късове и изплашеното око можеше да проникне в неизмеримите дълбини на небесния свод, пламнал като този на ада. В същия момент гръмотевица, отекваща от дърво на дърво до края на гората, пресечена от пътя, разтърси самата земя и подгони големия облак като разярен кон.
Колата продължи да се движи, като изпускаше дим през комина с тази разлика, че от черен, какъвто беше преди, той бе станал тънък и с цвят на опал.
Междувременно небето се помрачи като при земен трус; тогава прозорчето на покрива се обагри в ярка светлина и остана осветено. Виждаше се, че обитателят на тази подвижна килия, чужд на това, което ставаше отвън, взимаше мерки срещу нощта, така че да не бъде прекъснат в своите занимания. Кочияшите като че ли се съветваха, защото колата спря.
— А сега? — попита същият глас, но този път на отличен френски. — Какво, по дяволите, ще правим?
— Питахме се дали трябва да продължим нататък — казаха кочияшите.
— Струва ми се, че преди всичко мен, а не вас, трябваше да попитате за това — рече гласът. — Хайде!
И кожените перденца, за момент дръпнати, отново се спуснаха между пътника и предната част на колата. Но глинестият път, и бездруго мокър и разкалян, стана изведнъж така хлъзгав от пороя, че конете отказаха да продължат.
— Господине — каза кочияшът, който яздеше един от впрегнатите коне, — невъзможно е да се върви напред.
— Защо? — попита гласът, който вече познаваме.
— Защото конете не вървят, те се пързалят.
