И наистина точно в същото време майстор Франсиан се втурна изплашен в салона.
— Ах, господин виконте! — извика той. — Каретата на госпожата беше на път за дома й, когато при завоя на улица „Траверсиер“ беше спряна от четирима души. Те събориха първия ми помощник, който я караше към вас, и като подгониха конете в галоп, изчезнаха по улица „Сен Никез“.
— Казах ли аз — каза Дю Бари сияещ, без да става от креслото, в което седеше и когато майсторът влезе, — това е заговор!
— Ами! — каза Дю Бари. — Този, който озаптява стихията и дава храна на птиченцата, този, който ни изпрати фризьор като господина, рокля като тази, няма да ни остави насред пътя заради една карета!
— О, вижте — извика Шон, — идва една карета.
— Която дори спира пред вратата — потвърди Дю Бари.
После, скачайки към прозореца, го отвори.
— Тичайте, тичайте, за Бога, или ще стане късно! — извика той. — Поне да познавахме нашия благодетел.
Слугите и лакеите забързаха, но… късно. Една тапицирана с бял сатен карета, впрегната с два чудесни коня, беше до вратата… Но от кочияша и лакеите нямаше и следа. Един пратеник държеше конете за юздите, беше си получил шестте ливри и изчезна към двора на семейство Фонтен. Разгледаха каретата. Нечия бърза ръка беше заменила гербовете с рози. Всички гореописани събития се случиха за един час.
Жан заповяда да вкарат каретата в двора, заключи вратата и взе ключа в себе си. После се качи в будоара, където фризьорът даваше на графинята първите доказателства за своето изкуство.
— Господине! — извика той, като сграбчи ръката на Леонар. — Ако вие не назовете вашия гений покровител, ако не го кажете, за да има той нашата вечна признателност, кълна се, аз ще…
— Внимавайте, господин виконт — прекъсна го с флегматичен глас младият човек, — правите ми честта да ми стиснете ръката, но я стискате толкова силно, че ще изтръпне. Как ще среша госпожа графинята? Освен това ние бързаме. Часовникът бие осем и половина.
— Пуснете го, Жан, пуснете го! — извика графинята.
Жан отново се отпусна върху едно кресло.
— Чудо! — каза Шон. — О, чудо! Роклята е с идеални мерки. Само с един пръст по-дълга отпред, но това е всичко. След десет минути този недостатък ще бъде отстранен.
— А каква е каретата? Представителна ли е? — попита графинята.
— Тя е изработена с най-изискан вкус. Аз я разгледах отвътре — каза Жан. — Тапицирана е с бял сатен и ухае на розово масло.
— О, тогава всичко е наред! — възкликна госпожа Дю Бари, пляскайки с малките си ръце. — Хайде, господин Леонар. Ако успеете, богатството ви е вече осигурено.
Леонар не чака да повтарят, а бързо се зае с прическата на госпожа Дю Бари. Още с първото движение на гребена той показа превъзходен талант.
След три четвърти час госпожа Дю Бари излезе изпод ръцете му по-съблазнителна от богинята Афродита, тъй като беше много по-облечена от нея, но не по-малко красива. Когато направи и последното движение върху това бляскаво творение и изпита здравината на прическата, след като поиска вода за ръцете си и благодари смирено на Шон, която в радостта си го обслужваше като монарх, фризьорът реши да се оттегли.
— Ах, господине! — каза Дю Бари. — Вие ще разберете, че аз съм упорит и в любовта си, и в омразата си. Надявам се, че сега ще ми кажете кой сте.
— Вие вече знаете това, господине! Аз съм един млад човек, който сега започва и се нарича Леонар.
— Кой започва сега, по дяволите! Та вие сте майстор, господине!
— Вие ще бъдете моят фризьор, господин Леонар — каза графинята, съзерцавайки се в малко ръчно огледалце, — и ще ви плащам по петдесет луидора за всяка фризура, предназначена за тържествени случаи. Шон, дай на господина сто луидора за първата от тях.
— Казах ви, госпожо, че вие ще създадете моята слава.
— Но вие ще решите само мен.
— Тогава си запазете вашите сто луидора, госпожо — каза Леонар, — искам свободата си. На нея дължа честта да ви срещна днес. Свободата е основното човешко благо.
— Фризьор философ! — възкликна Дю Бари вдигайки ръце към небето. — Къде отиваме, Боже, господарю мой! Не искам да се карам с вас. Вземете си стоте луидора и запазете тайната и свободата.
— Качвайте се в каретата, госпожо, качвайте се в каретата!
Тези думи се отнасяха за госпожа Дьо Беарн, която тъкмо влизаше нагласена с дървена походка и която тъкмо бяха вдигнали от вечеря от нейния будоар.
— Хайде, хайде — каза Жан. — Четирима да вдигнат госпожата и да я пренесат внимателно по стълбите.
Докато Жан наблюдаваше тази деликатна работа, в която и Шон издаваше заповеди, госпожа Дю Бари търсеше с очи Леонар. Леонар беше изчезнал.
— Но откъде ли е минал — прошепна госпожа Дю Бари, която все още не се бе съвзела напълно от дошлите една след друга изненади.
— Откъде е минал ли? През пода или през тавана — откъдето минават духовете. Сега, графиньо, внимавайте вашата фризура да не се смачка, вашата рокля да не се превърне в паяжина и да не пристигнем във Версай в тиква, теглена от два плъха!
След като изрази по този начин своите последни опасения, виконт Жан се качи в каретата, където вече се бяха настанили госпожа графинята Дьо Беарн и щастливата й кръщелница.
38.
Представянето
Но Версай беше най-привлекателен, когато се готвеше за някоя голяма церемония, когато пищната мебелировка и полилеите увеличаваха магията на неговите богатства, тогава Версай внушаваше и у най- трезвите умове, че са възможни чудеса. Такива бяха церемониите по приемането на посланиците и на обикновените благородници, както и церемониите по представянето.
Луи XIV бе създал правилата за поведение, което поставяше на всеки известни ограничения. Беше пожелал докосването до блясъка на неговия кралски живот да смайва по такъв начин избраните от съдбата, че те никога да не гледат на кралския дворец като на нещо друго освен на храм, в който имаха правото да идват да съзерцават коронования бог, застанали по-близко или по-далече от него.
Кралят излезе от покоите си точно в десет часа. Беше нагласен повече от обикновено. С други думи, дантелите му бяха по-богати, а само катарамите по жартиерите и обувките му струваха милион. Той беше уведомен от господин Дьо Сартин за скроения миналата вечер заговор от ревнивите дами и беше загрижен. Трепереше от страх да не би да види само мъже в залата.
Скоро се успокои, защото забеляза в салона на кралицата, предназначен специално за представянето, в облак от дантели и пудра, в която блещукаха диаманти, най-напред трите си дъщери, след това госпожа Дьо Мирпоа, която беше вдигнала толкова шум предишната вечер, и най-после всички бунтовнички, които бяха се заклели да останат по домовете си, а сега бяха в първата редица. Господин херцогът Дьо Ришельо тичаше като генерал ту при една, ту при друга от дамите и им казваше:
— А, хванах ли ви, изменничке?
Или пък:
— Колко бях сигурен във вашето предателство.
— Ами вие, херцог? — отговаряха дамите.
— Аз? Аз представях дъщеря си, представях графиня Д’Егмон. Вижте, само Септимани не е тук: само тя удържа на думата си, както госпожа Дьо Грамон и госпожа Дьо Гемене. Сигурен съм какво ще ми се случи. Утре започват моето пето заточение или моето четвърто влизане в Бастилията. Не, решително няма да участвам повече в заговори.
Кралят забеляза най-напред, че госпожите Дьо Грамон, Дьо Гемене и Д’Егмон ги нямаше в тази бляскава група. Той се приближи до господин Дьо Шоазьол, който се стараеше да покаже голямо спокойствие.
