— Не виждам тук госпожа херцогинята Дьо Грамон — каза кралят.
— Сир — отговори господин Дьо Шоазьол, — моята сестра е болна и ме натовари да предам на Ваше величество своите най-скромни почитания.
— Толкова по-зле — заяви кралят и обърна гръб на господин Дьо Шоазьол.
Обръщайки се, той се оказа срещу принц Дьо Гемене.
— Ами госпожа принцесата Дьо Гемене? — каза той.
— Принцесата е болна. Отивайки да я взема от дома й, я намерих в леглото.
— А! Толкова по-зле — повтори два пъти кралят. — Ето и маршала. Добър вечер, херцог.
— Сир — отвърна старият придворен, покланяйки се с гъвкавостта на младеж.
— Вие не сте болен — каза кралят достатъчно високо, за да го чуят господата Дьо Шоазьол и Дьо Гемене.
— Всеки път, сир — отговори херцог Дьо Ришельо, — съм в добро здраве, щом става въпрос за щастието да видя Ваше величество.
— Но — продължи кралят, оглеждайки се — вашата дъщеря, госпожа Д’Егмон? Каква е причината да не е тук?
Херцогът, виждайки, че го слушат, придоби много тъжен вид.
— Уви, сир. Дъщеря ми е лишена от честта да представи скромните си почитания в краката на Ваше величество тази вечер, защото е болна, сир…
— Толкова по-зле — каза кралят. — Болна госпожа Д’Егмон?! Та тя се радва на най-доброто здраве във Франция! Толкова по-зле! Толкова по-зле!
И кралят се отдалечи от господин Дьо Ришельо, както беше оставил господин Дьо Шоазьол и господин Дьо Гемене. После обиколи салона, поздравявайки най-вече госпожа Дьо Мирпоа, която се чувстваше неудобно.
— Това е цената на предателството — прошепна маршалът на ухото й. — Утре вие ще бъдете отрупана с почести, докато ние — треперя само като си помисля…
И херцогът въздъхна.
— Но струва ми се, че вие също предадохте Шоазьол, щом сте тук… При това бяхте се заклели…
— Заради дъщеря си, госпожо, заради моята бедна Септимани. Ето, че е в немилост за това, че е толкова предана.
— На баща си — възрази госпожа Дьо Мирпоа.
Херцогът се престори, че не е чул този отговор, който прозвуча като подигравка.
— Всъщност не ви ли се струва, госпожо, че кралят е неспокоен?
— По дяволите! Има защо.
— Какво значи това?
— Десет и четвърт е.
— А, да! Графинята не идва. Вижте, госпожо, искате ли да ви кажа нещо?
— Кажете.
— Да не се е случило нещо лошо на горката графиня? Вие би трябвало да знаете какво, нали?
— Защо пък аз?
— Защото бяхте затънали до гуша в заговора.
— Е, добре — отвърна госпожа Дьо Мирпоа поверително. — И аз изпитвам същия страх. Скъпи херцог, вие знаете френската пословица: „Времето работи за победителя.“ Утре едно непредвидено събитие може да забави безкрайно това представяне. Може би дофината ще пристигне утре в Компиен вместо след четири дни. Искат да спечелят време може би?
— Госпожо, знаете ли, че вашата историйка прилича на истинска. Все още я няма, по дяволите!
— Чуйте. Часовникът удари десет и двадесет.
— Да, и?
— Сега вече мога да ви кажа.
Госпожа Дьо Мирпоа се огледа, а после тихо каза:
— Тя няма да дойде.
— О, боже мой, госпожо! Но това е ужасен скандал!
Наистина Луи XV, помръкнал, неспокоен и раздразнен, се приближи до прозореца, облегна ръка на инкрустираната дръжка и долепи челото си до хладните стъкла.
През това време разговорите на придворните се чуваха като шумолене от листа на дървета пред буря. Всички погледи се местеха от часовника към краля. Часовникът удари десет и половина. Господин Дьо Мопу се приближи до краля.
— А, край, край — каза Луи XV, клатейки глава. — Тя вече няма да дойде.
Въпреки че кралят произнесе полугласно тези думи, беше настанала такава тишина, че присъстващите ги чуха. Всички обърнаха глави и се спогледаха. Кралят се отдалечи от прозореца и отиде в средата на салона, за да види шпалира от придворни.
— Много се боя да не би да пристигне някоя неприятна новина — каза госпожа Дьо Мирпоа на ухото на херцога, който пък скри една лека усмивка.
Но изведнъж лицето на краля светна, а очите му блеснаха от радост.
— Госпожа графиня Дю Бари — извика вратарят към церемониалмайстора.
— Госпожа графиня Дьо Беарн!
Тези две имена накараха всички сърца да подскочат от противоречиви чувства. Поток от придворни, силно увлечени от любопитството си, се приближи до краля. Случи се така, че госпожа Дьо Мирпоа беше най-близо до Негово величество.
— О, колко е красива! Колко е красива! — провикна се тя и допря ръцете си една до друга като за молитва. Кралят се извърна и й се усмихна.
— Това не е жена, а фея! — добави херцог Дьо Ришельо. Кралят се усмихна едва-едва на стария придворен.
Наистина никога графинята не е била толкова красива. Никога досега по-нежно лице и така добре изиграно чувство, по-скромен поглед, по-благородна фигура и по-елегантна походка не бяха предизвиквали такова възхищение в салона на кралицата. Хубава с омайваща красота, богато облечена без излишен блясък и най-вече с безупречна фризура, графинята приближаваше, държана за ръка от госпожа Дьо Беарн, която въпреки ужасните си болки не куцаше и не кривеше лицето си. От старческото й лице обаче падаха частици от изсъхнала пудра, а всеки неин мускул трепереше болезнено при най-малкото движение на наранения й крак.
В мига, когато според етикета графинята подгъваше коляно, за да целуне ръката на краля, Луи XV я хвана за ръката и я повдигна с една-единствена дума — възнаграждение за всичките й страдания през последните петнадесет дни.
— Вие в краката ми, графиньо? Вие се шегувате с мен! — каза той. — Аз съм този, който би трябвало и би искал да бъде във вашите крака.
После кралят разтвори ръце — както изискваха правилата на представянето, но вместо да се престори, че я целува, я целуна наистина.
— Имате красива кръщелница, госпожо — каза той на госпожа Дьо Беарн. — А и тя има благородна кръстница, която ми е приятно да приема в двореца.
Старата дама се поклони.
— Идете да поздравите дъщерите ми, графиньо — каза кралят тихо на госпожа Дю Бари.
Трите дъщери на краля, виждайки госпожа Дю Бари да приближава, скочиха на крака и зачакаха. Кралят следеше всичко. Очите му, вперени към тях, им внушаваха най-благосклонно поведение. Трите госпожи, малко развълнувани, отговориха на поклона на госпожа Дю Бари, която направи много по-нисък поклон, отколкото позволяваше етикетът. Това беше оценено като проява на най-добър вкус и трогна до такава степен принцесите, че те я целунаха, както беше сторил кралят — и то с такава сърдечност, че той остана очарован.
От този момент успехът на графинята се превърна в триумф. Наложи се най-бавните и най-несръчните да изчакат цял час, преди да успеят да поздравят кралицата на празника.
Графинята, поддържана от любовта на краля и от любезния прием на госпожите и от кръстницата,
