нашите коне.
— Да, да, сигурно — каза и Шон, която все пак не можеше да се отърве от чувството си на известно безпокойство.
— Виконте, може би е добре да изпратите някой да докара каретата — каза госпожа Дю Бари. — Така ще сме спокойни поне в това отношение.
— Имате право, Жана.
И Дю Бари отвори вратата:
— Да идат да докарат каретата от Франсиан! — каза той. — При това с новите коне, които са вече впрегнати.
Кочияшът и конете потеглиха. Шумът от стъпките им вече заглъхваше по посока на улица „Сен Оноре“, когато Замор влезе с едно писмо.
— Писмо за господарката Бари — каза той.
— Кой го донесе?
— Един мъж!!!
— Четете, графиньо! Четете по-бързо, вместо да разпитвате! — извика Жан. — Бележката не е сгъната, както се сгъват молбите.
— Наистина, виконте, вие умирате от страх — каза графинята, усмихвайки се.
И счупи печата. След първите редове тя нададе ужасен вик и падна примряла върху едно кресло.
— Нито фризьор, нито рокля, нито карета — каза тя.
Шон се хвърли към графинята, Жан побърза да вземе писмото.
То беше написано с прав, дребен почерк, очевидно беше почеркът на жена:
Госпожо, пазете се — тази вечер вие няма да имате нито фризьор, нито рокля, нито карета. Надявам се, че това предупреждение ще пристигне навреме. За да не предизвикам насила признателността ви, аз няма да назова името си. Отгатнете коя съм, ако искате да познаете една искрена приятелка.
— Това е последният удар! — провикна се Дю Бари в отчаяние. — Дяволска работа! Трябва да убия някого.
— Роклята! Боже мой, важна е роклята! — извика Шон. — Фризьор все още можем да намерим.
— Край! Никакъв фризьор! — шепнеше графинята примряла. — Никаква рокля, никаква карета!
— Така ли! Никаква карета! — изрева Жан. — И тя не пристига, въпреки че трябваше да е вече тук. Ох, това е заговор, графиньо!
В това време Жан тъпчеше с крака една табличка от севърски порцелан, за която пешът на дрехата му беше закачил, докато се мъчеше да се спаси от една падаща японска ваза, която пък беше ударил с юмрук. Чуха се три леки, внимателни и нежни почуквания по вратата. Настъпи мълчание.
— Извинете — каза един непознат глас, — бих искал да поговоря с госпожа графинята Дю Бари.
— Но, господине, човек не влиза току-тъй — извика вратарят, който беше изтичал след непознатия, за да му попречи да проникне навътре в къщата.
Жан отвори вратата с трясък. Непознатият се отдръпна със скок назад и покланяйки се, каза:
— Господине, исках да предложа услугите си на госпожа графинята Дю Бари, на която, мисля, предстои представяне?
— А каква е вашата професия?
— Аз съм фризьор.
И непознатият направи втори поклон.
— Фризьор — извика госпожа Дю Бари, като вдигна ръце към небето, — но той е ангел. Любен ли ви изпраща, господине?
— Никой не ме изпраща, госпожо. Прочетох в един вестник, че госпожа графинята ще бъде представена тази вечер и си казах „Виж ти, може би графинята няма фризьор. Не е вероятно, но е възможно“, и ето, че дойдох.
— Как се казвате? — попита графинята, малко охладняла.
— Леонар109, госпожо.
— Лошото е, че нямаме време за опити — заяви Шон.
— И защо ще пробваме? — възкликна с ентусиазъм младият мъж, като огледа госпожа Дю Бари. — Знам добре, че госпожата трябва да привлича погледите с прическата си. А като гледам госпожата, измислих такова нещо, което, сигурен съм, ще има страхотен успех.
И младежът размаха ръката си с такава увереност в себе си, че развълнува графинята и накара надеждата да проникне отново в сърцата на Шон и Жан.
— Но най-напред трябва да погледна роклята на госпожата, за да подбера украшенията за косата.
— О, роклята ми, моята нещастна рокля!
Жан се удари по челото.
— Ах, наистина! — каза той. — Господине, представете си каква ужасна клопка! Откраднаха роклята, шивачката, всичко!
И Жан дю Бари, уморен от скубането на косите, започна да хленчи.
— Дали да не отидеш отново при шивачката, Шон? — каза графинята.
— За какво? — отвърна Шон. — След като тя е тръгнала насам.
— О! — прошепна графинята, падайки отново върху креслото. — Уви! За какво ми е фризьор, когато нямам рокля!
В това време звънецът пред вратата издрънча. Вратарят (от страх да не се вмъкне още някой, както това беше станало току-що), беше затворил всички врати и беше пуснал всички резета.
— Звъни се — каза госпожа Дю Бари.
Шон се втурна към прозорците.
— Кутия! — извика тя.
— Тичайте, Жан! О, тичайте, за Бога!
Жан се спусна по стълбите, изпревари всички лакеи и изтръгна кутията от ръцете на вратаря. Шон го наблюдаваше през прозореца. Той отвори капака на кутията, пъхна ръка в нея и нададе радостен вик. В кутията имаше чудесна рокля от китайска коприна, по нея бяха апликирани цветя, а гарнитурата беше от много скъпи дантели.
— Рокля! Рокля! — провикна се Шон, пляскайки с ръце.
— Рокля! — повтори госпожа Дю Бари, готова да се отдаде на радостта, както се беше отдала на тъгата.
— Кой ти даде това, дебелако? — попита Жан вратаря.
— Една жена, господине.
— И къде е тя?
— Подаде ми кутията през вратата и извика: „За госпожа графинята!“ После се качи в кабриолета, който я беше довел дотук. Потеглиха с пълна скорост.
— Но тя няма да ми подхожда. Тя няма да ми стане, тя не е ушита за мене. Боже мой! Какво нещастие, защото — в края на краищата — тя е много красива.
Шон бързо я измери.
— Същата дължина, същата обиколка на талията — каза тя.
— Нещо ме плаши! — добави графинята.
— Това не може да е от приятел — вметна Шон. — Как би могъл той да знае какво се крои срещу нас. Това може да е някой добър дух или някой дявол.
— И дявол да е — извика госпожа Дю Бари, — малко ме интересува кой ми помага в това да победя семейство Грамон, няма да е по-голям дявол от тях.
— Хайде, на работа! — каза Шон. — Вече е осем часът.
— О! Имаме време! — заяви фризьорът. — На госпожата е нужен само един час, за да стигне дотам.
— А каретата, каретата? — попита графинята.
— Трябва да е останала пред вратата — вратарят ще я отвори. Но какво му е на майстора?
