— А сега — каза госпожа Дю Бари, — дайте ми доказателство за вашето приятелство, скъпа графиньо.
— На драго сърце, госпожо.
— Сигурна съм, че ако дойдете да живеете при мен, Троншен ще ви излекува за три дни. Елате и ще опитате мехлема, който лекува всичко.
— Идете си, госпожо — каза предпазливата старица. — Имам да свърша още някои неща тук, преди да дойда у вас.
— Отказвате ли ми?
— Напротив, давам ви да разберете, че приемам, госпожо, но не сега, в този момент. Часовникът на абатството бие един. Дайте ми три часа. Точно в пет ще бъда в Люсиен.
— Позволявате ли в три часа моят брат да дойде и да ви вземе с каретата си.
— Чудесно.
— Лекувайте се дотогава.
— Не се безпокойте. Аз съм благородничка и вие имате честната ми дума. Дори да ми струва живота, ще ви представя утре във Версай.
— Довиждане, скъпа кръстнице!
— Довиждане, очарователна кръщелнице!
Те се разделиха. Старата остана излегната, с крак върху възглавниците и с ръка върху документите, а госпожа Дю Бари — още по-развълнувана, отколкото при пристигането си, но с угризение, защото не бе проявила достатъчно твърдост с тъжителката — тя, която, както си искаше, си играеше с краля на Франция! Като минаваше покрай големия салон, забеляза Жан, който, несъмнено за да не дава повод за подозрения, току-що беше започнал втора бутилка вино. Графинята каза:
— Това, което каза маршал Дьо Сакс на Негово величество, като му показа бойното поле след битката при Фонтьоноа: „Сир, вижте бойното поле и разберете колко скъпо струва една победа и колко е болезнена.“
— С други думи, ние сме победители? — попита Жан.
— Друга е думата. Но поуката е дошла до нас от античността. „Още една такава победа и ние ще сме разорени.“
— Наша ли е кръстницата?
— Да, само че тя ни струва близо милион!
— Но това е скандално!
— Така е. Но ако не бяхте толкова мъдър, сега нямаше да сме постигнали нищо или пък всичко би ни струвало два пъти повече.
— Боже, каква жена!
— Римлянка.
— Или гъркиня.
— Няма значение. Римлянка или гъркиня, стойте наблизо и бъдете готов да я вземете в три часа и да ми я доведете в Люсиен. Няма да съм спокойна, докато не я сложа под ключ.
— Няма да мръдна оттук — каза Жан.
— Аз пък ще тичам, за да приготвя всичко — отговори графинята и се устреми към каретата си.
— Към Люсиен — провикна се тя. — А утре ще кажа към Марли.
— Все едно — добави Жан, следвайки с поглед каретата. — Ние струваме твърде скъпо на Франция… А това е ласкателство за семейство Дю Бари.
36.
Петият заговор на маршал Дьо Ришельо
Кралят беше пристигнал в Марли. Той не държеше на етикета толкова, колкото Луи XIV, който търсеше в дворцовите церемонии начин да покаже своето могъщество, а жадуваше да получи новини от тях. Луи XV обичаше повече от всичко разнообразието от хора, особено когато те бяха усмихнати.
Вечерта след срещата, която току-що описахме, и два часа след като госпожа Дьо Беарн — според обещанието си, което тя този път изпълни — беше вече настанена в будоара на госпожа Дю Бари, кралят играеше в синия салон. Вляво от него беше херцогиня Д’Айан, а вдясно — принцеса Дьо Гемене. Госпожите Аделаид, Софи и Виктоар след завръщането си от разходка в градината бяха седнали заедно с почетните си дами и благородниците от свитата си.
И така, около краля, зает несъмнено с работа (тъй като всички познаваха сериозността на господин Дьо Малзерб), се бяха събрали в очакване морски и пехотни офицери, висши сановници и благородници. А малкият кръг около камината се занимаваше само със себе си и започна по-оживен разговор, изпълнен със смели закачки. Сред по-видните жени от този кръг освен дъщерите на краля бяха госпожа Дьо Грамон, госпожа Дьо Гемене, госпожа Дьо Шоазьол, госпожа Дьо Мирпоа и госпожа Дьо Поластрон.
В момента, когато се заехме с наблюдението на тази група, госпожа Аделаид разказваше историята за един епископ, хвърлен в затвора на епархията му.
— Но — каза госпожа Виктоар — този свещеник беше тук, при нас, няма и месец оттогава…
— Бихме били изложени и на по-лоши срещи у Негово величество — каза госпожа Дьо Грамон, — ако тук идваха всички, които желаят да се доберат до двореца.
— За щастие желанието и възможността са две различни неща, нали, херцогиньо — намеси се в разговора един дребен мъж на седемдесет и четири години, който изглеждаше на не повече от петдесет — до такава степен стойката му беше елегантна, гласът — бодър, краката — слаби, очите — живи, кожата — бяла, а ръцете — красиви.
— А, ето, че господин Дьо Ришельо се намесва хитро в разговора и ще се окаже в центъра на вниманието — каза херцогинята. — Вие винаги искате малко да се наложите, нали, скъпи ми херцог?
— Малко? Вие ме обиждате, херцогиньо! Кажете твърде много!
Херцогиня Дьо Грамон се изчерви, тъй като язвителната забележка бе отправена най-вече към нея.
— Госпожи — продължи тя, — ако господин херцогът продължава да ни говори подобни неща, няма да довърша историята, която започнах. Кълна се, че ще загубите много, освен ако не поискате от маршала да ни разкаже друга.
— Да ви прекъсна, когато може би се каните да кажете нещо лошо за някой от моите приятели? — каза херцогът. — Опазил ме Бог! Целият съм в слух.
Присъстващите заобиколиха херцогинята.
— Ще узнаете всъщност — продължи госпожа Дьо Грамон, обръщайки се предимно към трите принцеси, — че една дама, чието име е без значение, нали поиска да се срещне с нас, избраните от господаря, който ни обсипва със слава, която я кара да умира от завист…
— Къде иска да се срещне с нас? — попита херцогът.
— Във Версай, Марли или Фонтенбло.
— Горкото създание не е присъствало на нито едно от големите тържества освен на някоя вечеря с краля, на която са допуснати и няколко зяпачи, които гледат как Негово величество и сътрапезниците му ядат.
Господин Дьо Ришельо шумно смръкна тютюн от една кутия от севърски порцелан.
— Но… за да се срещне с нас във Версай, Марли или Фонтенбло, трябва да ни бъде представена — каза той.
— Именно, въпросната дама горещо желае да бъде представена.
— Обзалагам се, че й е обещано. Кралят е толкова добър! — заяви херцогът.
— Да — каза госпожа Дьо Гемене. — Необходима е кръстница.
— Но не всеки си има кръстница — каза госпожа Дьо Мирпоа. — Както хубавата Бурбонка. Тя търси, но не намира.
— Ах, госпожо, госпожо — каза херцог Дьо Ришельо, — признайте на госпожа херцогинята цялата заслуга за разказа!
