която изпрати да ме потърсят и ме накара да отида, е вашата зълва?
— Самата тя, госпожо.
Старата жена сбърчи гъстите си побелели вежди.
— Мисля — каза тя, — че това посещение не е от голяма полза за мене.
— Не бихте ли могли въпреки тази несъмнено болезнена рана, която може би не е чак толкова опасна, да направите усилие и да издържите едно пътуване с карета до Люсиен и да постоите права за миг с мене в кабинета на Негово величество.
— Невъзможно, госпожо. Само при мисълта да стана се влошавам.
— Госпожо — подхвана графинята тихичко, — имам чудесен мехлем за такива рани. Прилагането му обаче зависи от вида на изгарянето.
— Как така?
— Има изгаряне, което е обикновено зачервяване, други стават на мехури и най-после дълбоки рани. Не съм лекар, но всеки през живота си се е изгарял повече или по-малко.
— Моето изгаряне е дълбока рана, госпожо.
— Трябва само да видя какво е изгарянето.
Старата запротестира високо.
— О, не, госпожо! — каза тя. — Не мога да ви представя подобна гледка.
— Няма закони на приличието там, където е нужна помощ за ближния, госпожо!
И внезапно тя протегна ръка към крака на старицата, който беше опънат върху едно кресло. Чу се страшен вик на болка, въпреки че графинята едва го беше докоснала. „О, добре играе!“ — прошепна графинята, която изучаваше всяка промяна по нещастното лице на госпожа Дьо Беарн.
— Умирам! — каза старата жена.
И пребледняла, тя обърна очи и падна по гръб, като че ли щеше да припадне.
— Позволявате ли, госпожо — попита фаворитката.
— Да, госпожо — каза нещастницата с безжизнен глас.
Госпожа Дю Бари не загуби нито миг. Тя откопча първата карфица от превръзките около крака, после бързо-бързо ги разви. За нейна голяма изненада старата не протестира. „Тя очаква да стигна до компреса, за да закрещи, но докато заглушавам виковете й, ще видя крака“ — промърмори фаворитката. Най-после компресът бе развит и пред очите на госпожа Дю Бари се разкри истинска рана. Беше истинска рана, а не преструвка. Синкава и кървяща, тя свидетелстваше красноречиво за изгарянето. Възможно беше наистина госпожа Дьо Беарн да е видяла и познала Шон и тогава бе действала като Порция105 и Муций Сцевола106.
Госпожа Дю Бари се умълча, гледайки я с възхищение. Старицата, дошла на себе си, се наслаждаваше на пълната си победа.
— Кажете ясно вашето желание, госпожо — подхвана госпожа Дьо Беарн, — и аз ще видя с какво мога да ви бъда полезна.
— Искам — заяви графинята — да бъда представена във Версай от вас, госпожо, дори това да ми струва един час на ужасни мъки, каквито вие сте изпитали тази сутрин. Сега е ваш ред!
— Бих искала — каза госпожа Дьо Беарн с твърдост, която показа ясно на графинята, че се пазаряха като равни — да ми се осигурят двеста хиляди ливри от моето дело.
— Но ако спечелите делото, госпожо, струва ми се, че те ще станат четиристотин хиляди.
— Не, защото аз гледам като на моя собственост на онези двеста хиляди, които ми оспорват Дьо Салюс. Другите двеста хиляди ще бъдат допълнение заради честта, че ви познавам.
— Ще ги имате, госпожо. Какво още?
— Имам син, когото нежно обичам, госпожо. Шпагата е била винаги славата на нашия дом, но ние сме родени да ръководим и затова сме лоши войници. Необходимо е незабавно да се даде военна част на моя син, а догодина и чин на полковник.
— Кой ще поеме издръжката на полка, госпожо?
— Кралят. Ако изразходвам за целта двеста хиляди ливри от моята печалба, ще бъда и утре така бедна, както съм днес.
— Като направим добре сметката, това прави шестстотин хиляди ливри.
— Четиристотин хиляди. Да приемем, че полкът струва двеста хиляди, би означавало да му дадем твърде голяма цена.
— Така да бъде. Желанието ви ще бъде изпълнено.
— Искам от краля и възстановяването на собствеността върху лозята ми в Тюрен — това са четири арпана, които ми отнеха от двореца преди единадесет години, когато се строеше каналът.
— Лозята са ви били изплатени.
— Да, но цената, която дадоха навремето, беше два пъти по-ниска от моята преценка и от тази на специалистите сега.
— Добре! Ще ви ги платя втори път. Това ли е всичко?
— Моля? Аз не тъна в пари, както вероятно мислите. Дължа на господин Флажо около девет хиляди ливри.
— Девет хиляди…
— О, да, това е сумата! Господин Флажо дава чудесни съвети.
— Само ако знаехте колко съжалявам, че сте се изгорили, госпожо — каза госпожа Дю Бари, като се усмихваше.
— Не съжалявам, госпожо — каза тъжителката, — защото въпреки нещастието моята преданост, надявам се, ще ми даде сили да ви бъда полезна. Все едно че нищо не ми се е случило. Но забравихте една малка подробност.
— Кажете.
— Не допусках, че ще се явя пред нашия крал. Уви! Версай и неговото величие от дълго време не са ми вече близки. Аз дори нямам подходяща рокля.
— Бях предвидила това, госпожо. Вчера, след като си тръгнахте, започнаха да ви шият роклята. Поръчах я при друга шивачка, за да не претоварвам моята. Утре по обед ще бъде готова.
— Но аз нямам и диаманти.
— Господата Бьохмер и Басанж ще ви дадат утре, след като им се обадя, едно украшение на стойност двеста хиляди ливри, които ще получите, когато им върнете накита. Така ще си вземете вашия дял.
— Много добре, госпожо. Нямам повече желания.
— Добре, сега ще благоволите да напишете на краля писъмцето, което ще имам честта да ви продиктувам. Пито-платено.
— Така е — заяви госпожа Дьо Беарн.
— Пишете, ако обичате, госпожо.
Старицата притегли масата към креслото си, приготви хартия, взе перото и зачака.
Госпожа Дю Бари продиктува следното:
Сир, щастието, което изпитвам, че съм приета от Ваше величество за кръстница на скъпата ми приятелка госпожа Дю Бари, ме насърчава да помоля Ваше величество да бъде благосклонен към мен, когато утре се представя във Версай, както благоволявате да позволите. Осмелявам се да вярвам, сир, че Ваше величество ще ми окаже чест да ми осигури добър прием, като имам предвид, че съм свързана с един род, който е проливал кръвта си за принцовете на вашето благородно семейство.
— А сега се подпишете, ако обичате!
И графинята се подписа:
