кажем, че разположението на духа му сега беше твърде различно отпреди. Философите са казали, че човек вижда нещата в черно или в розово в зависимост от стомаха си.
След десетина крачки по коридора до краля достигна нов аромат. Една отворена врата разкриваше очарователна стая, чиито стени бяха покрити със син сатен, а по него бяха набодени истински цветя. В тайнствената светлина се откриваше брачно ложе, към което от два часа се стремеше духът на вълшебницата.
— Е, сир — каза тя, — изглежда, Замор не се е появявал и ние все още сме затворени. Можем да напуснем замъка само през прозорците му…
— С чаршафите от леглото ли? — попита кралят.
— Сир — каза графинята с очарователна усмивка, — нека да употребим, но без да злоупотребяваме.
Кралят разтвори ръце, като се смееше, а графинята изпусна красивата роза, която остана без листа, падайки на килима.
34.
Волтер и Русо
Както вече казахме, спалнята в замъка Люсиен беше чудо на архитектурата и обзавеждането. Гледаше на изток, но беше така плътно затворена с позлатени капаци и пердета от сатен, че денят в нея никога не проникваше, преди (подобно на някой придворен) да е сигурен, че е получил позволение да влезе.
Беше десет часът, когато кралят излезе от синята стая.
Този път кралските екипажи чакаха в двора още от девет часа. Замор, със скръстени ръце, даваше или се преструваше, че дава заповеди. Кралят надникна през прозореца и видя тези приготовления за тръгване.
— Какво ще кажете за това, графиньо? — попита той. — Няма ли да закусим? Човек би помислил, че искате да ме отпратите гладен.
— Да ме опази Бог, сир! — отговори графинята. — Мислех, че Ваше величество има среща с господин Дьо Сартин в Марли.
— Ей богу! — каза кралят. — Струва ми се, че спокойно може да се каже на Сартин да ме открие тук. Толкова е близо.
— Сир, все пак се нуждая от няколко ваши подписа.
— За госпожа Дьо Беарн?
— Точно така. Освен това трябва да ми посочите и деня и часа на моето представяне.
— Бога ми — каза кралят. — Вие спечелихте вашето представяне, графиньо. Определете деня сама.
— Сир, колкото се може по-скоро.
— Научихте ли се да правите трите поклона?
— Така мисля. Вече цяла година се упражнявам.
— Имате ли рокля за случая?
— За да се ушие, стигат двадесет и четири часа.
— Имате ли кръстница?
— Тя ще бъде тук след един час.
— Е, добре, графиньо! Предлагам ви договор.
— Какъв?
— Няма да ми говорите повече никога за дрязгите между виконт Жан и Филип дьо Таверне.
— Значи ние жертваме бедния виконт?
— По дяволите — да!
— Е, добре, сир, няма да говорим повече за това… Е, денят е?
— Вдругиден.
— Часът?
— Десет вечерта, както е прието.
— Дадено! Закълнете се в името на Франция!
И госпожа Дю Бари протегна на краля хубавата си малка ръка, в която Луи XV сложи своята. В единадесет и четвърт в двора се чу конски галоп. Госпожа Дю Бари стана бързо и погледна през прозореца. Един пратеник на Жан дю Бари скочи от изпотения кон.
Графинята потръпна, но тъй като не трябваше да дава израз на никакво безпокойство, за да запази доброто разположение на краля, отново седна до него.
Миг след това влезе Шон с бележка в ръка. Нямаше как — тя трябваше да бъде прочетена.
— Какво има, скъпа ми Шон? Може би любовно писъмце? — попита кралят.
— О, Боже мой, да, сир!
— И от кого?
— От горкия виконт.
— Наистина ли?
— Вижте сам.
Кралят позна почерка и помисли, че може би в бележката ставаше въпрос за приключението при Ла Шосе. Графинята беше като на тръни.
— За мен ли е бележката? — попита тя.
— Да, графиньо.
— Кралят позволява ли да я прочета?
— Да, по дяволите! През това време Шон ще ми каже баснята „Гарванът и лисицата“.
И той привлече Шон към себе си, като пееше — по думите на Жан-Жак — с най-фалшивия глас на кралството си „загубих моя служител, загубих цялото си щастие…“99.
Графинята се оттегли към един прозорец и зачете:
Не чакайте старицата злодейка. Тя твърди, че вчера си е изгорила крака, и сега си стои вкъщи. Трябва да благодарим на Шон за щастливото й пристигане вчера — дължим този обрат на нея. Вещицата я позна и нашата игра се провали.
Какво щастие е, че този мизерник Жилбер, който е причината за всичко, е изчезнал. Бих му извил врата. Но това няма да му се размине, щом го намеря.
Свършвам. Елате бързо в Париж. Ще нагласим всичко, както преди.
— И по-добре ли е скъпият виконт? — запита кралят.
— Оправя се. Благодаря, сир. О, една кола влиза в двора.
— Но несъмнено това е нашата графиня.
— Не, сир. Това е господин Дьо Сартин.
— И така, вие ме изоставяте, графиньо!? — каза кралят с печална усмивка.
— Сир, днес е неделя. Не забравяйте подписите!
И графинята се приближи до краля и той я целуна по свежите бузи, след което тя напусна апартамента.
Министърът с документите вече влизаше през вратата, срещуположна на онази, от която беше излязла графинята. Кралят въздъхна още по-дълбоко и тъжно.
— А, ето ви и вас, Сартин — каза той. — Колко сте точен!
Думите бяха изречени с такъв тон, че не беше възможно да се разбере дали са похвала или упрек. Господин Дьо Сартин разтвори книжата и се приготви за работа. Тогава се дочу скърцането на кола по пясъка на алеята.
