повече от господин Дьо Волтер и господин Дьо Русо, повече от всички бивши и бъдещи философи. Въпросът трябва да се разреши между бедната графиня, дофина и дофината. Наистина! Нека да прехвърлим грижите, омразата и отмъщението върху младите, те имат сила да се борят. Нека децата се научат да страдат — това ще възпитава младостта.
И очарован, че е отклонил така трудността, сигурен, че никой няма да го упрекне било в благосклонност, било в предотвратяване на представянето, с което се занимаваше цял Париж, кралят се качи в колата и замина за Марли, където го очакваше дворът.
35.
Кръстница и кръщелница104
Горката графиня… нека да й запазим епитета, даден й от краля, тъй като го заслужава напълно в този момент. И така, тя препускаше по пътя за Париж като човек с наранено сърце. Шон, ужасена като нея от последната част на писмото на Жан, изживяваше сама в будоара на Люсиен болката и безпокойството си, като проклинаше съдбоносното си решение да прибере Жилбер, когато го срещна на главния път.
Щом пристигна до моста Д’Антен, над канала, който се вливаше в реката и обграждаше Париж от Сена до Ла Рокет, графинята видя една карета, която я очакваше. В каретата бе виконт Жан заедно с един прокурор, с когото разговаряше оживено. Като забеляза графинята, Жан го изостави и скочи на земята, правейки знак на кочияша на сестра си да спре веднага.
— Бързо, графиньо — каза той. — Качете се в моята карета и карайте до улица „Сен Жермен де Пре“! С две думи, ето какво. Останах в Париж, защото съм винаги предпазлив, и виждате, че имам основание. В девет вечерта започнах да обикалям около странноприемницата „Пеещият петел“. Успокоен, аз се качих по стълбата. На вратата ме спря една прислужница и ме уведоми, че госпожа графинята няма да може да излезе през деня, а може би и в продължение на цели осем дни. Признавам, че все пак бях подготвен за известна липса на благоволение, но не очаквах точно това.
— Как така няма да излезе? — провикнах се аз. — Какво й е?
— Болна е.
— Невъзможно! Снощи се чувстваше прекрасно.
— Да, господине, но госпожата има навик да си приготвя сама какаото сутрин и докато го кипваше, изля малко от него върху крака си и се изгори.
— Не, няма никаква лъжа. Ужасно ме боли — чух да казва един глас.
Хвърлих се в посоката, откъдето идваше гласът, минах през една врата, която се отвори трудно. Старата графиня наистина лежеше.
— Погледнете — каза ми тя, като ми посочи един грозен кафеник върху перваза на квадратното прозорче. — Този съд причини цялата беда. Скочих върху него с двата крака. Уверявам ви, че ще бъде изхвърлен. Какъв провал! — продължи старата с жален глас. — Госпожа Д’Алони ще представи сестра ви. Какво да се прави? Така е било писано, както казват ориенталците.
— Вие ме отчайвате, Жан! — провикна се госпожа Дю Бари. — Боже мой!
— Аз няма за какво да се отчайвам, ако вие отидете при нея. Затова пратих да ви повикат.
— И защо имате надежда?
— Дявол да го вземе! Защото можете да направите онова, което аз не мога. Вие сте жена. Ще я накарате да махне превръзката. И след като разкриете измамата, ще заявите на госпожа Дьо Беарн, че нейният син никога няма да бъде големец, а самата тя няма и стотинка да получи от наследството на Дьо Салюс.
— Бога ми, вие се шегувате! — извика графинята.
— Едва ли.
— Къде живее нашата пророчица?
— Знаете много добре: в „Пеещият петел“ на улица „Сен Жермен де Пре“, голяма черна къща с изрисуван петел върху ламаринена плоча. Когато ламарината скърца, петелът пее. Искате ли да ви придружа?
— О, не, опазил ме Бог! Ще развалите всичко!
— Това ми каза и прокурорът, с когото се посъветвах по този въпрос. Да притискаш човек в къщата му, означава глоба и затвор, да го притиснеш вън от нея…
— Не означава нищо. Вие го знаете по-добре от всеки — каза графинята на Жан.
И Жан се отдръпна, за да направи път на каретата.
— Къде ще ме чакате?
— В самата странноприемница. Ще си поръчам бутилка испанско вино и ако ви потрябва помощ, ще ви я предложа.
— Тръгвай, кочияш! — извика графинята.
На пазара „Сент Маргьорит“ госпожа Дю Бари скочи на земята, тъй като се страхуваше да не би шумът от колата да извести хитрата старица, която несъмнено беше нащрек. Тя нахълта през широко отворената врата на хана. Никой не я видя да влиза, но на стълбата срещна съдържателката.
— Госпожа Дьо Беарн? — попита графинята.
— Госпожа Дьо Беарн е болна и не приема.
— Да, зная и идвам за новини — каза графинята.
И лека като птичка, тя за миг изкачи стълбата.
— Госпожо, госпожо! — извика съдържателката. — Искат да влязат насила при вас.
— Кой точно? — попита старата тъжителка от стаята си.
— Аз! — отвърна графинята.
— Госпожа графинята тук! — извика пострадалата и пребледня от уплаха.
— Да, скъпа госпожо, идва да изрази своето съчувствие към вашата болка, за което бях уведомена веднага. Опишете ми какво стана, моля ви.
— Не се осмелявам, госпожо, да ви приема в този коптор.
— Зная, че притежавате замък в Тюрен, и ще ви извиня за обстановката в странноприемницата.
Графинята седна и госпожа Дьо Беарн разбра, че ще остане.
— Много ли ви боли, госпожо? — попита госпожа Дю Бари.
— Да, ужасно е. Но какво да се прави? Нещастието никога не идва само.
— Знаете, че кралят ви очакваше тази сутрин, нали, госпожо?
— Имам извинение и то е в страданието ми. Разчитам да поднеса скромните си извинения на Негово величество.
— Може би станалото с вас нещастие е предизвикано от силно вълнение?
— О! Не казвам, че не е така! — възкликна тъжителката, като само с горната част на тялото си направи поклон. — Бях твърде развълнувана от честта, която ми оказахте, приемайки ме любезно у вас.
— Мисля, че има и нещо друго.
— Друго? Не, нищо, поне не го зная, госпожо.
— Да — заяви госпожа Дю Бари с усмивка, примесена с нетърпение, — някой влизаше в двора, докато вие излизахте.
— Чувствам се зле, госпожо, и не мога да си спомня.
— Беше жена. Е? Сещате ли се вече?
— Имам лошо зрение. Не виждам нищо на повече от две крачки, тоест дотам, където се намирате сега. Не различавам нищо, така че преценете сама.
— Е, добре, щом не сте видели дамата, аз искам да ви кажа коя беше тя.
— Дамата, която влизаше, когато аз излизах?
— Именно. Беше моята зълва, госпожица Дю Бари.
— А, много добре, госпожо! Но аз не я забелязах…
— О, дори разговаряхте с нея.
— С госпожица Дю Бари?
— Да, с нея. Но в този ден тя се наричаше госпожица Флажо.
— А! — извика старицата с горчивина, която не можа да прикрие. — Аха! Тази мнима госпожица Флажо,
