— Почакайте, Сартин! — каза кралят.
И изтича до прозореца.
— Какво? Графинята ли излиза?
— Самата тя, сир — отговори министърът.
— Но не очакваше ли тя госпожа Дьо Беарн?
— Сир, склонен съм да мисля, че тя се умори да я чака и отиде да я вземе.
— Откъде знаете това, Сартин? И какво впрочем се е случило? Кажете ми, Сартин!
— На старата графиня ли, сир?
— Да.
— Това, което се случва навсякъде, сир — явяват се трудности.
— Горката графиня — каза кралят, като не можа да прикрие радостния лъч в очите си.
— А, сир! Четворният съюз и Семейният договор100 бяха дребна работа в сравнение с представянето на графинята.
— Бедната графиня — повтори кралят, поклащайки глава, — тя никога няма да постигне целите си!
— От това се боя и аз, сир, ако Ваше величество не се обиди.
— А беше толкова сигурна!
— Най-лошото за нея е — каза господин Дьо Сартин, — че ако не бъде представена преди пристигането на госпожа дофината, това няма да стане никога.
— Повече от вероятно е, Сартин, имате право! Смятат моята снаха за много строга, дори прекалено набожна и лицемерна. Горката графиня!
— Разбира се — подхвана отново господин Дьо Сартин, — това би причинило особено голяма мъка на госпожа Дю Бари, ако не я представят, но би спестило известни грижи на Ваше величество.
— Така ли мислите, Сартин?
— Несъмнено. Ще има по-малко завистници, злословници, ласкатели, бърборковци, писания във вестниците. Ако госпожа Дю Бари бъде представена, това ще ни струва още сто хиляди франка извънредни разходи.
— Наистина ли? Горката графиня! Тя толкова силно желае това!
— Докато Ваше величество нарежда, желанията на графинята ще се изпълняват!
След което началникът на канцеларията извади един лист от книжата.
— О, заповед за арестуване?
— Да, сир.
— И за кого?
— Ваше величество може да види.
— На господин Русо? Кой е този Русо, Сартин? Какво е извършил?
— Написал е „Общественият договор“, сир.
— А, а! Заповед за арестуване за Жан-Жак? Искате да го вкарате в Бастилията?
— Но аз не правя предложение да го затворим.
— Но би се вдигнал шум, разбирате ли? От друга страна, мислех, че присъствието му в Париж е разрешено.
— Само търпяно, сир, но при условие да не се показва много.
— А той се показва?
— Да, сир! Човек, на когото е забранено да се показва? Знаете ли къде ходи всеки ден? Отгатнете!
— У Маршал Дьо Люксембур, у господин Д’Аламбер, у госпожа Д’Епине?
— В кафенето „Дьо ла Режанс“101, сир! Играе там всяка вечер шах от инат — защото той губи винаги. И всяка вечер аз имам нужда от цяла бригада, за да наблюдавам тълпата хора около сградата.
— Ами! — каза кралят. — Парижаните са по-глупави, отколкото мислех. Оставете ги да се забавляват, Сартин, и няма да се оплакват от немотията.
— Да, сир, но ако той един ден реши да произнася речи, както направи в Лондон?
— Тогава ще е налице престъпление, и то обществено, и вие няма да имате нужда от заповедта, Сартин.
Началникът на канцеларията разбра, че арестуването на Русо би било акт, от който кралят искаше да свали кралската отговорност, и затова не настоя повече.
— А сега, сир — продължи Сартин, — ще стане дума за още един философ.
— Още един ли? — отвърна с отегчение кралят. — Няма ли да престанем да се занимаваме с тях?
— Уви, сир! Те не престават да се занимават с нас.
— За кого става дума?
— За господин Дьо Волтер.
— Какво е направил?
— Той нищо не е направил, сир, а неговите съмишленици. Искат да му издигнат статуя.
Луи XV вдигна рамене.
— Сир, не съм виждал друг такъв от времето на Полиоркет102 — продължи господин Дьо Сартин. — Той има връзки навсякъде, първите хора във вашето кралство се превръщат в контрабандисти, за да внесат книгите му. Оня ден залових осем пълни сандъка, два от тях бяха адресирани до господин Дьо Шоазьол.
— Какъв шегаджия.
— Сир, забележете между другото, че за Волтер се прави онова, което се прави за кралете — гласят се да му издигнат статуя.
— На кралете не се гласят да издигнат статуи, Сартин. Те сами си ги издигат. И кой е натоварен с тази хубава творба?
— Скулпторът Пигал.
— Е, и? Какво искате да направя аз? Аз не съм човек на литературата и това съвсем не ме засята.
Господин Дьо Сартин въздъхна:
— Сир, ако не наказваме хората, нека поне да унищожим техните творби. Ето списък на книгите, които трябва да се забранят веднага, тъй като едните атакуват трона, а другите — олтара. Първите предизвикват бунт, вторите извършват светотатство.
Луи XV пое списъка и прочете с уморен глас:
— „Светата зараза, или естествена история на суеверието“, „Системата на природата, или законите на физиката и морала“, „Господ и хората, проповеди за чудесата на Исус Христос“, „Наставленията на капуцина от Рагуза към брат Пердуиклозо, който заминава за Божи гроб“…
Кралят не беше прочел и една четвърт от списъка, когато изпусна листа.
— Това значи да настроим всички срещу нас, Сартин — прошепна той.
Сартин го наблюдаваше с онова разбиране, което Луи XV толкова обичаше да вижда у своите служители, защото му спестяваше усилията да мисли или да действа.
— Спокойствие, сир, спокойствие — каза той. — Нали това желае Ваше величество?
Кралят кимна с глава.
— Боже мой! Да, аз не искам нищо друго освен спокойствие от вашите философи, енциклопедисти, чудотворци, светила, поети, учени и драскачи! Бог ги знае откъде изникват?! Нека шумят, да пишат, да вдигат врява, да клеветят, да правят преценки, да проповядват, да викат… нека да ги увенчават с лаври, да им издигат статуи, да им строят храмове, само да ме оставят на спокойствие.
Сартин стана, сбогува се с краля и излезе, мърморейки: „Добре, че върху монетите ни е написано «Domine, Salvum fac regem».“103
Останал сам, Луи XV взе перото и написа на дофина:
Поискахте от мен да ускоря пристигането на госпожа дофината — искам да ви доставя това удоволствие. Тя ще бъде в Компиен във вторник сутринта. Аз самият ще бъда там точно в десет часа, с други думи, четвърт час преди нея.
— По този начин — каза си той — ще се отърва от тази глупост с представянето, което ме притеснява
