за него.
— Аз — каза госпожа Дьо Поластрон — се чувствам тази вечер съвсем замаяна. Ако утре Трошен не ми пусне кръв, ще се разболея много сериозно.
— Що се отнася до мен — каза величествено госпожа Дьо Мирпоа, — аз просто няма да отида във Версай и толкова! Моята причина ще е правото на свобода аз да решавам!
— Добре, добре — рече Ришельо. — Всичко, което казвате, е разумно, но трябва да се закълнете.
— Как така да се закълнем?
— О, човек винаги се кълне, щом участва в заговори.
И маршалът протегна ръка в средата на групата жени, произнасяйки величествено:
— Кълна се!
Всички дами повториха клетвата с изключение на техни величества, които се бяха измъкнали незабелязано.
— Това е всичко — каза херцогът.
— О, как ще се разгневи тя, когато остане сама в салона! — провикна се госпожа Дьо Грамон.
— Хм, кралят ще ни поизпрати на заточение — промълви Ришельо.
— Не бъдете толкова сигурен, херцог — каза госпожа Дьо Грамон.
— Няма да заточат нито вас, господин херцог, нито господин Дьо Шоазьол, а мен — заяви госпожа Дьо Мирпоа. — Кралят няма да ми прости, че ще бъда по-нелюбезна с графинята, отколкото бях с маркизата107.
— Вярно е, че вас винаги са наричали фаворитка на фаворитките! — каза херцогът. — Горката госпожа! Ще отидем заедно на заточение!
— Ще отидем всички — каза госпожа Дьо Гемене, като стана права. — Надявам се, че никой няма да се отметне от взетото решение.
— И от положената клетва — добави херцогът.
— Но — каза госпожа Дьо Грамон — за всеки случай ще взема някои мерки!
— Вие ли? — попита херцогът.
— Да. Защото, за да бъде дамата утре във Версай, са й необходими три неща.
— И кои са те?
— Фризьор, рокля и карета.
— Е, и?
— Е, и… тя няма да бъде във Версай в десет часа. Кралят ще стане нетърпелив, ще освободи присъстващите… и представянето ще бъде отложено за гръцките календи108, като имаме предвид пристигането на дофината.
Възгласи, аплодисменти и викове „браво“ последваха този нов момент от съзаклятието. Но ръкопляскайки по-силно от всички, господин Дьо Ришельо и госпожа Дьо Мирпоа си намигнаха. Двамата стари придворни си помислиха едно и също нещо. В единадесет часа съзаклятниците пътуваха към Версай или към Сен Жермен, осветявани от прекрасна луна. Докато каретата му със спуснати завеси пътуваше по пътя за Версай, самият той обаче пристигаше в Париж по един напречен път.
37.
Нито фризьор, нито рокля, нито карета
Госпожа Дю Бари би проявила твърде лош вкус, ако тръгнеше към голямата зала за приеми от версайския си апартамент. Тръгването от Версай не предоставяше възможности за показност в един толкова тържествен ден. И освен това не беше прието да се постъпва така. Госпожа Дю Бари избра парижкия вариант.
В единадесет сутринта тя пристигна на улица „Валоа“ заедно с госпожа Дьо Беарн, която все още беше нейна пленница и която тя омайваше с усмивката си. Още от предната вечер Жан дю Бари, Шон и Доре започнаха да работят трескаво. Който не беше видял как се стараят, трудно би си представил как въздейства златото и колко могъщ е човешкият ум.
Доре се занимаваше с фризьора, Шон притискаше шивачките, а Жан отговаряше за каретите и наглеждаше всички останали. Към четири часа Жан дю Бари се завърна блед, възбуден, но весел.
— Е, какво? — попита графинята.
— Всичко ще бъде готово.
— Фризьорът?
— Намерих Доре при него. Уговорихме условията. Пъхнах в ръката му петдесет луидора. Той ще вечеря тук в шест часа и в това отношение можем да бъдем спокойни.
— А роклята?
— Роклята ще бъде чудесна. Заварих Шон да следи за ушиването й: двадесет и шест шивачки пришиват перлите, панделките и украшенията. Роклята ще бъде изработена парче по парче. Една толкова обемиста работа би отнела за всеки друг клиент осем дни.
— А каретата?
— О! Нали знаете, че аз се заех с нея! Лакът съхне в едно ателие, затоплено специално до температура петдесет градуса. Видът й е прекрасен, уверявам ви. Каретата ще бъде тук точно в осем часа.
В това време се завърнаха Шон и Доре. Те идваха, за да потвърдят казаното от Жан.
— Благодаря, мои храбри войници — каза графинята.
— Сестричке, очите ви са уморени, поспете един час и това ще ви възстанови.
— Да спя? В никакъв случай! Ще спя тази нощ, докато мнозина няма да могат да мигнат.
Докато тези приготовления царяха в дома на графинята, слухът за представянето се носеше из града.
Но няма да бъде излишно, ако обясним, че прическата на госпожа Дю Бари изискваше грижи, време и умение.
За да се сплетат тези красиви коси, да се вдигнат върху малка копринена подплънка, да се навият на ролки от роговицата на кит, да се изпъстрят със скъпоценни камъни, перли и цветя, да се поръсят със снежен бял прах, който придава блясък на очите и свежест на лицето, както и да се създаде хармония между цветовете на тялото, седефа, рубините, опала, диамантите, многоцветните и разнообразни по форма цветя, е нужно не само майсторството на голям художник, но и голямо търпение.
Всъщност всички страхове на графинята скоро се оправдаха — удари шест часът, а фризьорът не се появи. Удари шест и половина, после седем без четвърт. Едно-единствено нещо даваше малка надежда на изтръпналите сърца — че господин Любен е важна личност и беше естествено да ги кара да го чакат. Но удари и седем часът, виконтът изрази опасенията си, че приготвената за него вечеря ще изстине и че майсторът няма да е доволен. Той изпрати в дома му един възрастен слуга, за да го предупреди, че супата е сервирана. Лакеят се върна след четвърт час. Той беше разговарял лично с госпожа Любен. Тя го беше уверила, че господин Любен току-що излязъл и че ако не е вече у госпожа Дю Бари, то е на път за дома й.
— Добре — каза Дю Бари, — вероятно се е натъкнал на улично задръстване, да почакаме.
— И освен това още нищо не е провалено — каза графинята. — Могат да ме срешат и когато съм наполовина облечена. Представянето е определено точно за десет часа. Имаме още три часа, а само за един час ще стигнем във Версай. Докато чакаме, покажи ми роклята, Шон — това ще ме разсее. Шон, роклята ми!
— Още не са донесли роклята на госпожата — каза Доре.
— А! — възкликна Дю Бари. — Чувам шум на колела, сигурно е каретата.
Виконтът се лъжеше — това беше Шон. Тя се връщаше с каретата си, в която бяха впрегнати два потни коня.
— Роклята ми?! — извика графинята, докато Шон беше още в преддверието.
— Не я ли донесоха вече? — попита съвсем изплашена Шон.
— Не.
— Е, добре, няма да закъснее — каза Шон, утешавайки се сама, — защото модистката, при която бях, току-що е тръгнала във фиакър с две шивачки насам, за да я донесе и да я пробвате.
— Наистина — промълви Жан, — тя живее на „Рю дю Бак“, а фиакърът вероятно се движи по-бавно от
