оглеждаше вече по-смело мъжете, наобиколили краля. Там тя беше уверена в позициите си, сега търсеше своите врагове сред жените. Една фигура й закри гледката.
— Ах, господин херцог! — каза тя. — Трябваше ли да дойда чак тук, за да ви срещна?
— Какво искате да кажете, госпожо? — попита херцогът.
— От осем дни човек не може да ви види нито във Версай, нито в Париж, нито в Люсиен.
— Подготвях се за удоволствието да ви видя тази вечер тук — отговори старият придворен.
— Виж ти! Наистина, господин херцог, знаели сте това и не сте ме предупредили — мен, вашата приятелка, която не знаеше нищо? Какъв човек сте!
— Госпожо — каза Ришельо, без ни най-малко да се развълнува от нейната ирония, — не разбирам добре защо ви е липсвала увереността, че ще дойдете тук?
— Ще ви кажа — защото навсякъде бяха поставени капани.
И тя загледа втренчено херцога, но той издържа невъзмутимо погледа й.
— Капани ли? О, Господи! Какви ги говорите, госпожо?
Графинята протегна и двете си ръце, които старият придворен ощастливи с по една влажна и парфюмирана целувка. Докато целуваше ръцете й, херцогът усети, че те потрепериха.
— Какво става?
— Кой е този човек там, до господин Дьо Гемене?
— Онзи с униформата на пруски офицер ли?
— Не се шегувайте, господин херцог — този човек е бил и по-рано във Франция, преди три или четири години. Аз го търсих навсякъде, но не можах да го открия. Познавам го.
— Грешите, графиньо. Това е граф Дьо Феникс, чужденец, който пристигна едва вчера или завчера.
— Вижте как ме гледа, господин херцог!
— Всички ви гледат, госпожо, вие сте толкова красива!
— Вижте, вижте! Той ме поздравява!
— Всички ще ви поздравят, ако вече не са го направили, госпожо!
Но графинята, завладяна от изключително силно вълнение, не слушаше вече ласкателствата на херцога и с вперени очи към човека, завладял цялото й внимание, изостави — без да си даде сметка за това — своя събеседник и направи няколко крачки към непознатия.
Кралят, който не я изпускаше из очи, забеляза това нейно движение. Той помисли, че тя напомняше за присъствието си, и понеже дълго време беше запазил благоприличие, стоейки далеч от нея, се приближи, за да я поздрави. Ала безпокойството, което беше обзело графинята, беше твърде силно, за да бъде отклонена мисълта й към друг човек.
— Сир — попита тя, — кой е този пруски офицер, който обръща гръб на господин Дьо Гемене?
— И който ни гледа сега ли? — попита Луи XV.
— Да — отговори графинята.
— Тази едра фигура с квадратното лице, със златна якичка?
— Да, да, точно той.
— Пратеник на моя братовчед от Прусия… философ като самия него. Поканих го да дойде тази вечер. Исках пруската философия да почете триумфа на Котийон III.
— А как се казва, сир? Как е името му?
— Почакайте… — опита се да си спомни кралят. — А! Сетих се — граф Дьо Феникс.
— Той е! — промълви госпожа Дю Бари. — Той е! Сигурна съм в това!
Кралят изчака още няколко секунди, за да даде възможност на госпожа Дю Бари да му зададе нови въпроси, но като видя, че тя замълча, повиши глас и каза:
— Госпожи, утре дофината пристига в Компиен. Нейно кралско височество ще бъде приета точно на обед. Ще пътуват всички присъстващи тук дами с изключение на болните. Пътуването е уморително и госпожа дофината не би искала да усложнява състоянието на болните.
Като каза тези думи, кралят погледна строго господата Дьо Шоазьол, Дьо Гемене и Дьо Ришельо. Настана страшно мълчание. Смисълът на кралските думи беше добре разбран — те означаваха немилост.
— Сир — каза госпожа Дю Бари, която беше останала до него, — моля, бъдете снизходителен към госпожа Д’Егмон.
— И защо?
— Защото тя е дъщеря на господин Дьо Ришельо, а той е моят най-предан приятел.
— Ще направя каквото желаете, графиньо — каза кралят.
Приближавайки се до маршала, който не изпусна нито едно движение на устните на графинята и ако не беше чул, то поне беше отгатнал онова, което тя изрече, кралят каза:
— Надявам се, скъпи ми херцог, че госпожа Д’Егмон ще се възстанови до утре.
— Разбира се, сир. Тя ще се възстанови още тази вечер, ако Ваше величество пожелае.
И Ришельо се поклони на краля по такъв начин, че включи в поздрава си и уважение, и признателност. Кралят се наведе към графинята и тихо й прошепна няколко думи.
— Сир — отговори тя с поклон и очарователна усмивка, — аз съм ваша предана поданичка.
Кралят поздрави всички с ръка и се оттегли в покоите си. Едва прекрачил прага на салона, и очите на графинята се втренчиха още по-уплашено в този странен човек, който живо я интересуваше.
Мъжът се поклони като другите, когато кралят минаваше покрай него, но при поздрава лицето му запази особен израз на високомерие, почти на заплаха. След това, веднага щом Луи XV изчезна, той си проби път през групичките хора и се спря на две крачки от госпожа Дю Бари. Графинята, привлечена от непреодолимо любопитство, също направи една крачка. И стана така, че непознатият, покланяйки се, можа да й каже, без никой да го чуе:
— Познахте ли ме, госпожо?
— Да, господине. Вие сте моят пророк от площад „Луи XV“.
Чужденецът вдигна към нея своя ясен и уверен поглед:
— Е, добре! Излъгах ли ви, госпожо когато ви предсказах, че ще бъдете кралица на Франция.
— Не, господине. Вашето предсказание се изпълни, или по-скоро почти се изпълни. И ето готова съм и аз да изпълня обещанието си. Кажете, господине. Какво искате от мене?
— Мястото не е подходящо, госпожо, а и не е дошло времето за моята молба.
— С кое име ще се представите? Като граф Дьо Феникс ли?
— Не, като Жозеф Балзамо!
— Жозеф Балзамо — повтори графинята, докато тайнственият непознат изчезваше сред гостите. — Жозеф Балзамо. Така, няма да го забравя.
39.
Компиен
На другия ден Компиен се събуди опиянен и развълнуван, или по-точно Компиен не спа въобще. Още от предишната вечер авангардът на кралската гвардия беше разположил хората си по къщите в града. Докато офицерите се запознаваха с местата, първенците на Компиен заедно с кралския представител, отговарящ за тържествата, подготвяха града за голямата чест, която щеше да му бъде оказана.
Младите момичета бяха облечени в бяло, градските съветници — според обичая в черно, монасите от францисканския орден — в сиво, духовенството — в най-богатите си одежди, а войниците и офицерите — в най-новите си униформи стояха на своите постове. Всички бяха готови да тръгнат при съобщението за пристигането на принцесата.
Дофинът, потеглил още привечер, беше пристигнал към единадесет часа вечерта тайно с двамата си братя. Рано сутринта той се качи на коня без отличителни знаци, като обикновен пътник. Последван от граф Дьо Прованс и граф Д’Артоа — първия на петнадесет, а втория — на тринадесет години, той препусна в галоп в посока към Рибекур, следвайки пътя, по който трябваше да се появи дофината.
Господин Дьо Лавогийон беше сметнал за уместно, че за да подкрепи във всяко отношение честта на монархията, херцог Дьо Бери трябва да последва традиционния пример на кралете от своята династия. Анри IV, Луи XIII, Луи XIV и Луи XV бяха поискали да преценят сами, облечени като обикновени хора, своите
