Жилбер се чувстваше неприятно засегнат, че трябва да се подчинява на един лакей. Все пак, тъй като ставаше несъмнено въпрос за промяна в положението му — а му се струваше, че всяка промяна може да му е от полза — побърза.
Госпожица Шон, свободна най-после от всички задължения, след като уведоми графинята за мисията при госпожа Дьо Беарн, обядваше, облечена в красива утринна дреха и седнала до един прозорец, до който достигаха акациите и кестените.
Тя се задоволи да хвърли един поглед на Жилбер, а после, след като изпи малка чашка с вино с цвят на топаз, каза:
— Да видим, скъпи докторе, докъде стигнахте със Замор?
— Докъде сме стигнали ли? — попита Жилбер. — Как искате да се запозная с едно животно, което не отговаря, като му говорят, а се задоволява да върти очи или да си показва зъбите.
— Плашите ме — отговори Шон, без да прекъсва обяда си и без изразът на лицето й да отрази по някакъв начин думите й. — Толкова ли сте стиснат на приятелства?
— Приятелството предполага равенство, госпожице.
— Хубава максима — каза Шон. — В такъв случай вие не смятате, че сте равен със Замор?
— По-скоро смятам, че той не е равен с мене — отвърна Жилбер.
— Наистина — промълви Шон на себе си, — той е очарователен. — После, обръщайки се към Жилбер, тя добави с високомерен вид. — Значи казвахте, скъпи докторе, че отдавате трудно сърцето си?
— Доста трудно, госпожо.
— Тогава аз съм се лъгала, като се ласкаех, че съм сред вашите приятели, при това — сред най-добрите от тях?
— Изпитвам силна слабост лично към вас, госпожо — каза Жилбер, без да трепне. — Но…
— О! Това обяснява тогава как след осемнадесет години, прекарани в къщата на барон Дьо Таверне, вие я напуснахте изведнъж. Семейство Таверне не е имало късмета да попадне сред привилегированите. Така е, нали?
Жилбер се изчерви.
— Хайде, хайде — продължи Шон. — Виждам, че аз също съм изключена от доверието на господин Жилбер. Не ми липсва желание да го завладея, но съм в пълно неведение какви са средствата, които трябва да употребя.
Жилбер прехапа устни.
— Накратко, тези Таверне не са могли да ви удовлетворят — добави Шон с любопитство, което Жилбер усети. — Кажете ми какво всъщност правехте у тях?
— Госпожо — каза той. — Аз бях… аз бях доверен човек.
При тези думи, произнесени с философска леност, която беше характерна за Жилбер, Шон избухна в такъв смях, че столът й под нея се заклати.
— Съмнявате ли се в това? — попита Жилбер, като сбърчи веждите си.
— Да ме опази Бог! Знаете ли, скъпи приятелю, че сте много свиреп и че не може да ви се каже нищо. Питах ви какви хора са тези Таверне. Не направих това, за да ви накарам да бъдете непризнателен, а за да ви помогна да си отмъстите.
— Не си отмъщавам, госпожо, или отмъщавам сам.
— Много добре, но и ние самите имаме оплакване срещу Таверне. Понеже и вие от ваша страна имате едно или повече, това естествено ни свързва.
— Лъжете се, госпожо. Моето отмъщение няма нищо общо с вашето, защото вие говорите за Таверне твърде общо, докато аз допускам различни нюанси в различните си чувства, които имам към тях.
— А господин Филип дьо Таверне например в мрачните или в нежните нюанси се намира?
— Нямам нищо против господин Филип.
— Тогава вие няма да свидетелствате пред краля или пред господин Дьо Шоазьол срещу господин Филип дьо Таверне?
— Ще кажа онова, което зная, госпожо, ако ме повикат да свидетелствам.
— А какво знаете?
— Истината.
— Да видим кое наричате истина. Думата е твърде променлива.
— Не и за онзи, който умее да различи доброто от злото, справедливото от несправедливото.
Шон се вгледа втренчено в малкия почитател на логиката, който не скъпеше откровеността си. Шон беше толкова предизвикателна с нежността в сърдечността си, че Жилбер забрави за Замор, шивача и обяда, на който бяха пропуснали да го поканят.
— Хайде, ето, че ставате отново мил — каза Шон, като взе брадичката на Жилбер в ръката си. — Ще свидетелствате срещу господин Филип дьо Таверне, нали?
— О! Това — заяви Жилбер. — Никога!
— Защо, твърдоглавецо?
— Защото господин виконтът Жан не беше прав.
— И в какво не беше прав?
— В това, че обиди дофината, докато напротив, господин Филип дьо Таверне…
— Е, добре?
— …беше прав да я защити.
— А! Това значи, че ние сме на страната на дофината.
— Не, на справедливостта.
— Вие сте луд, Жилбер! Мълчете! Не трябва да ви чуят да говорите така в замъка.
— Тогава забранете ми да ви отговарям, когато ме разпитвате.
— В такъв случай да променим темата на разговора.
Жилбер се поклони в знак на съгласие.
— И така, момчето ми — попита младата жена със суров глас, — какво смятате да правите тук, ако не сте ни приятен?
— Трябва ли да стана приятен, престъпвайки клетвата си?
— Уф! — каза Шон. — Когато човек служи на някой господар, господарят поема върху себе си цялата отговорност.
— Аз нямам господар — промърмори Жилбер.
— И както върви, малък глупако — каза Шон, надигайки се като красива ленивка, — няма да имате и господарка. Сега ще повторя въпроса си, отговорете ми категорично — какво смятате да правите при нас?
— Мислех, че не е необходимо да съм приятен, а полезен.
— Грешите. Срещаме само полезни хора и сме уморени от такива.
— Не съм искал да идвам, нали. Следователно съм свободен.
— Свободен! — извика Шон, която започваше да се гневи от такава силна съпротива, с каквато не беше свикнала. — Разбира се, че не сте!
Лицето на Жилбер се намръщи.
— Хайде, хайде! — каза младата жена, като разбра по свиването на веждите на нейния събеседник, че той не се отказваше лесно от свободата си. — Нека да сключим мир!
— Хм! — каза Жилбер.
— Без „хм“! Не сте толкова учен, малки ми философе, че да не научите някои нещо от една жена. Ето и първото правило — човек не лъже, когато мълчи. Запомнете добре това!
— Съмнявам се — отговори високомерно Жилбер.
Шон повдигна рамене. Жилбер се усмихна.
— Да прекъснем тук — подхвана Шон. — Всъщност вие трябва да се харесвате само на трима души.
— И тези трима души са?
— Кралят, сестра ми и аз.
— И какво трябва да правя?
— Опитайте общото да бъде в богатството, малки приятелю! Този негър вече има две хиляди ливри рента в кралската съкровищница. Ще го назначат за управител на Люсиен и онзи, който се е присмивал на
