нов свят той не разпознаваше предметите по-добре от хората и трябваше да търси и сред едните, и сред другите пътя си с опипване напосоки.
И той се доближи до един кръстопът, където беше видял указателни надписи. Наистина имаше три такива — първият път водеше към Маре-Жон, вторият — към Шан Д’Алует, а третият — към Тру-Сале.
Жилбер беше съвсем малко по-наясно отпреди, все пак той тича в продължение на три часа. От челото му капеше пот.
Постепенно на хоризонта той видя голямо струпване на къщи, изгубени сред утринната влага. Смятайки, че това е Париж, той пое нататък и не спря, докато не усети, че не му стига въздухът. Гладът настройваше Жилбер философски и той продължаваше размишленията си.
„Наистина — говореше си той — нали всичко е общо за всички хора на земята? Бог — този вечен извор — дал ли е някому въздуха, който прави почвата плодородна, или пък почвата, която ражда плодове? Не, само мнозина са ги узурпирали. Но в божиите очи, както и в тези на философа никой не притежава нищо. Онзи, който има, е само човекът, на когото Бог е предоставил нещо.“
Жилбер все още беше с тези чувства на изгладнял вълк, когато стигна до горска полянка, чийто център беше зает от голяма локва ръждива вода, заобиколена от тръстика и водни лалета. Този зелен „салон“ изглеждаше по-свеж и по-разцъфнал от всяко друго място в гората. Жилбер беше влязъл там през една от споменатите по-тъмни алеи.
След като хвърли поглед към далечния хоризонт, който току-що описахме, той отново погледна към полянката и първото нещо, което забеляза, беше паднало дърво в полусянката на дълбок ров. Върху него беше седнал мъж със сива перука, с фино и изящно лице, облечен в жакет от грубо кафяво сукно и подобни панталони, с жилетка от сив плат на точки. Чорапите от сив памучен плат очертаваха добре оформен елегантен и нервен крак, а обувките му с токи — все още лъснати на места — бяха изцапани на върха от утринната роса.
До този човек, седнал върху поваленото дърво, имаше боядисана в зелено кутия, която беше широко отворена и натъпкана с прясно набрани растения. Между краката си той крепеше нещо като бастун, чийто заоблен връх проблясваше в сянката, а краят му завършваше с малка лопатка, два палеца114 дълга и три палеца широка.
Жилбер обгърна с поглед различните подробности, които току-що изброихме, но вниманието му прикова едно парче хляб, от което старецът си чупеше залъци, за да ги изяде, споделяйки ги щедро със сипките и овесарките. От време на време мъжът, който ги наблюдаваше с кротки и живи очи, пъхаше ръка в голяма кърпа на цветни квадрати и изваждаше оттам по една череша, която изяждаше между две хапки хляб. „Добре, ето работа за мен“ — каза си Жилбер, раздалечавайки клоните и правейки четири крачки към самотника, който най-после беше изтръгнат от замечтаността си. Но не изминал и една трета от пътя, като видя спокойния и благороден вид на този мъж, той спря и свали шапката си.
Старецът, разбирайки от своя страна, че не е вече сам, хвърли бърз поглед към облеклото си, закопча костюма и се загърна с редингота.
43.
Ботаникът
Жилбер взе решение и се приближи съвсем. Но като отвори уста, я затвори, без да е произнесъл нито дума. Колебаеше се. Стори му се, че е дошъл да проси милостиня, а не да предяви правото си. Старецът забеляза тази нерешителност и тя като че ли му помогна самият той да дойде на себе си.
— Искате да ми кажете нещо ли, приятелю? — попита той, усмихвайки се, като остави хляба върху поваленото дърво.
— Господине, виждам, че хвърляте хляба си на птиченцата, сякаш не е казано, че ги храни Бог. А аз познавам един човек, който би оспорил вашия хляб на птиченцата.
— Вие ли сте този човек, приятелю? — провикна се старецът. — Да не би случайно да сте гладен?
— Много съм гладен, господине, кълна ви се и ако позволите…
Старецът грабна веднага хляба с малко прибързано съчувствие. После, размисляйки, изведнъж се вгледа в Жилбер с живите си умни очи.
— Човек винаги огладнява, когато не е ял дванадесет часа, господине — каза Жилбер. — А аз вече не съм ял от двадесет и четири часа.
Истината в думите на младия човек се потвърждаваше от развълнуваното му лице, от треперенето на гласа му и от бледността. Тогава старецът престана да се колебае или по-скоро да се страхува. Той му протегна едновременно и хляба, и кърпата, от която вадеше черешите.
— Благодаря, господине — каза Жилбер, отблъсквайки леко кърпата. — Не искам нищо освен хляб, това е достатъчно.
И той счупи на две парчето хляб, взе едната половина и върна другата. После седна върху тревата на три крачки от стареца, който го гледаше с нарастващо учудване.
Яденето трая кратко. Имаше малко хляб, а Жилбер беше много гладен. Старецът не го смути с нито една дума. Той продължи мълчаливия си изпит върху него, но бегло, правейки се, че разглежда най-внимателно цветята и растенията от своята кутия. Все пак, като видя Жилбер да се приближава до локвата, извика живо:
— Не пийте от тази вода, млади човече, тя е заразена от разлагането на мъртвите растения, останали в нея от миналата година, а също и от жабуняка, плуващ на повърхността й. Вземете си по-добре няколко череши, те ще ви освежат не по-зле от водата. Вземете си, каня ви да го сторите, защото виждам, че вие не сте някой досадник.
— Вярно е, господине, да бъда досаден е нещо, което противоречи изцяло на моята същност, а и аз самият се страхувам най-много от това да не бъда досаден. Току-що го доказах във Версай.
— А, значи вие идвате от Версай? — попита странникът, като се вгледа в Жилбер.
— Да, господине — отвърна младежът.
— Това е богато място. Трябва да си много беден или много горд, за да умреш от глад там.
— Аз съм и едното, и другото, господине.
— Скарали сте се с вашия господар ли? — попита плахо странникът, който следеше неотстъпно Жилбер с питащия си поглед и едновременно с това редеше растенията в кутията си.
— Нямам господар, господине.
— Приятелю — каза странникът като покри главата си с ръце, — това е много амбициозен отговор.
— Но при все това е верен.
— А какви са вашите принципи! Кажете! Изглеждате ми много млад, приятелю, за да имате установени принципи.
— Господине, знам, че всички хора са братя и че всеки човек с раждането си поема определени задължения към братята си. Зная, че Бог ме е дарил с известна стойност, колкото и малка да е тя, и че щом аз признавам стойността на другите, мога да изисквам и те да признаят моята, ако не преувеличавам. Тъй като не върша нищо несправедливо или опозоряващо, имам право на известно уважение като човек от страна на другите.
— О, о! — каза странникът. — Вие сте се занимавали с наука?
— Не, господине, не — за нещастие. Чел съм само „Разсъждения върху неравнопоставеността“ и „Общественият договор“. От тези две книги черпя моите знания, а може би от тях произлизат и всичките ми мечти.
При тези думи на младежа очите на непознатия се оживиха. Той направи едно движение, с което едва не счупи един стрък сухоцвет, който се беше понадигнал от кутията.
— И какви са принципите, които проповядвате?
— На Русо — довърши младежът. — О, господине, не съм учил философия в колеж, но моят инстинкт ми подсказва съвършенството и полезността на „Общественият договор“ сред всички книги, които съм чел. Нещастието кара човек да узрее преждевременно, господине, що се отнася до мечтите, то ако бъдат оставени да следват естествения си ход, те могат да завършат зле.
— За кого намеквате? — попита той, изчервявайки се.
— За никого, господине — каза Жилбер.
— Приличате ми на човек, изучавал женевския философ. Да не би да намеквате за живота му?
