дебелите му устни или на цвета на кожата му, ще го ухажва, ще го нарича господине или дори господарю.
— Това няма да съм аз, госпожо — каза Жилбер.
— Хайде де! — каза Шон. — Мислех, че едно от първите правила от страна на философите е всички хора да бъдат равни.
— Именно по тази причина няма да наричам Замор господарю.
Шон беше победена със собствените й оръжия.
— И така, вие не сте амбициозен?
— О! — отвърна Жилбер с искрящи очи. — Напротив!
— Е, добре. Вашата мечта ще се осъществи.
— Как така?
— Вие ще станете лекар и дори кралски лекар.
— Аз ли? — провикна се Жилбер. — Аз, който нямам никаква представа от медицинското изкуство… Вие се шегувате, госпожо.
И Жилбер смръщи вежди.
— Не — каза Шон. — Вие спокойно можете да приемете длъжността лекар на краля, при положение че господин херцогът Дьо Трезм настойчиво се моли за титлата на сапажу112 пред сестра ми?
Жилбер не отговори нищо. Тогава Шон приложи за случая значението на пословицата „Мълчанието е съгласие“.
— Като доказателство, че вече сме благосклонни към вас — каза тя, — няма да се храните с прислугата.
— А, благодаря ви, госпожо! — отговори Жилбер.
— При това аз вече дадох заповеди по този въпрос.
— И къде ще се храня?
— Ще делите масата със Замор.
— Не съм гладен — отговори грубо Жилбер.
— Много добре — каза Шон спокойно. — Сега не сте гладен, но ще бъдете тази вечер.
Жилбер поклати глава.
— Ако не тази вечер, то утре или вдругиден. А! Ще се пречупите, господин бунтовник. А ако ни причинявате много неприятности, има човек, който коригира такива странници, и той ни е предан.
Жилбер пребледня и потрепери.
— Значи отивате при сеньор Замор — каза строго Шон. — Там няма да се чувствате зле, кухнята е добра. Но внимавайте да не се показвате неблагодарен, иначе ще ви научат да сте признателен.
Жилбер наведе глава. Това той правеше винаги когато, вместо да отговаря, решаваше да действа.
Часовникът удари три часа. Госпожа Дю Бари тръгна за Париж. Шон, която трябваше да се присъедини към нея по-късно, даде нареждания да опитомят мечката й: с много подсладени десерти, ако се държеше добре, много заплахи и един час затвор, ако продължаваше да се бунтува.
В четири часа донесоха в стаята на Жилбер пълен комплект дрехи за лекаря по неволя — островърха шапка, перука, черна горна дреха и роба в същия цвят. Към тях бяха добавили мека яка, пръчица и голяма книга. Господин Гранж влезе след лакея и му обясни как да облече различните части от костюма. Жилбер изслуша търпеливо всички думи на господин Гранж.
— Мислех — само вметна Жилбер, — че по-рано лекарите носеха комплект пособия за писане и малък свитък хартия.
— Бога ми! Той има право — каза господин Гранж. — Намерете му една голяма мастилница, която да окачи на колана си.
— С перо и хартия — добави Жилбер. — Държа костюмът да бъде пълен.
Лакеят се втурна, за да изпълни дадената заповед. Едновременно с това той беше натоварен да уведоми госпожица Шон за учудващо добрата воля на Жилбер.
Госпожица Шон беше толкова очарована, че даде на пратеника кесия с осем екю, която да бъде окачена на колана на този образцов лекар.
— Побързайте — каза господин Гранж, — за да може госпожицата да ви види преди заминаването й за Париж.
— Половин час — каза Жилбер. — Искам само половин час.
— Нека да бъде три четвърти час, ако е необходимо, господин докторе — каза интендантът, затваряйки вратата на Жилбер с такава грижливост, като че ли беше вратичката на касата му.
Жилбер се доближи до вратата на пръсти, вслуша се, за да се увери, че стъпките се отдалечават, после се втурна към прозореца, който гледаше към терасите, разположени осемнадесет стъпки по-долу.
Жилбер разкъса дългата си роба на три парчета, които прикачи едно към друго, остави на масата шапката, а до нея — кесията и написа:
Първото благо е свободата. Най-святото задължение на човек е да я съхрани. Вие ме насилвате, а аз се освобождавам.
Жилбер сгъна писмото, адресира го до Шон, завърза дванадесетте стъпки серж за решетките на прозореца и се промъкна между тях като смок. Като стъпи на земята, с всички сили се затича и изчезна по посока на горичките на Вил д’Авре.
Когато половин час по-късно дойдоха да го потърсят, той беше вече далеч и извън обсега на всякакво преследване.
42.
Старецът
Жилбер не поиска да тръгне по големите пътища от страх да не го преследват. От хълм на хълм той беше достигнал до една гора, в която най-сетне се спря. По всяка вероятност беше изминал около левга и половина за три четвърти час.
Беглецът огледа всичко около себе си — беше съвсем сам. Тази самота го успокои. Той се опита да се приближи до пътя, който според неговите изчисления трябваше да го отведе в Париж.
Жилбер се изтегна под един кестен гигант, който му предлагаше меко легло между две разклонения на покритите с мъх огромни корени. Гледайки небето, което му се усмихваше, той заспа.
Събуди го песента на птиците — беше едва на разсъмване. Ставайки, Жилбер усети глад — спомняме си, че предишната вечер бе отказал да се храни със Замор, така че от закуската си в мансардите на Версай той не беше ял нищо.
Значи не беше сънувал, както си помисли при събуждането си. Версай и Люсиен бяха действителност — от победоносното му влизане в единия до изплашеното му побягване от другия. Това, което в края на краищата окончателно го изправи пред действителността, беше все по-нарастващият и по-остър глад.
„Хайде, хайде — каза си Жилбер — ще отида право в Париж. Може би съм на три-четири или най-много на пет левги оттам — това прави два часа път. Какво значение има двучасовото страдание, ако човек знае, че няма да страда после? В Париж всички имат хляб и като види един млад човек — честен и работлив, първият срещнат занаятчия няма да ми откаже хляб срещу работа.“
Жилбер удвои бързината на крачките си, искаше да излезе на главния път, но не можеше да се ориентира. В Таверне и околните му гори той знаеше къде са изток и запад, а всеки слънчев лъч му показваше посоката и му казваше колко е часът. През нощта всяка звезда — макар да не знаеше дали името й е Венера, Сатурн или Луцифер113 — му беше водач. Но в този
