— Не го познавам — отговори наивно Жилбер.
— Не го ли познавате? — непознатият въздъхна. — Ех, млади човече, той е един нещастен човек.
— Невъзможно! Жан-Жак Русо нещастен?! Но, в такъв случай няма вече справедливост — нито тук, на земята, нито там — на небето. Нещастен! Човекът, който е посветил живота си на човешкото щастие?!
— Хайде, хайде! Виждам, че наистина не го познавате. Но да говорим за вас, приятелю, ако обичате.
— Аз ли? Отивах в Париж. Вие парижанин ли сте, господине?
— Да… тоест не.
— Е! Кое от двете? — попита Жилбер, като се усмихна.
— Не обичам да лъжа и си давам сметка за това всеки път, когато човек трябва да помисли, преди да проговори. Парижанин съм, ако под парижанин се разбира човек, който живее в Париж от дълго време и който живее парижкия живот, но не съм роден в този град. Защо ми задавате този въпрос?
— Той е свързан в съзнанието ми с разговора, който току-що водихме. Исках да кажа, че ако живеете в Париж, трябва да сте виждали Русо, за когото говорихме преди малко.
— Действително, виждал съм го няколко пъти.
— Хората го гледат, като минава, нали? Възхищават му се, сочат го с пръст като благодетеля на човечеството.
— Не. Децата го преследват и насъсквани от родителите си, го замерят с камъни.
— Ах, Господи! — изрече Жилбер с болезнено стъписване. — Но поне е богат, нали?
— Всяка вечер, когато заспива, той не знае дали на другия ден няма да се събуди в Бастилията.
— О! Колко ли мрази тогава хората!
— Нито ги обича, нито ги мрази — отвратен е от тях, това всичко.
— Да не мразиш хората, които се отнасят зле с тебе? — провикна се Жилбер. — Не мога да разбера това.
— Русо винаги е бил свободен, господине. Русо винаги е бил достатъчно силен, за да разчита само на себе си. А силата и свободата винаги правят хората кротки и добри, робството и слабостта ги правят лоши. Човек е свободен дори и в затвора, приятелю. Ако утре Русо бъде в Бастилията (а това все ще му се случи някой ден) — там той ще мисли и пише също така свободно, както в планините на Швейцария. Що се отнася до мен, то аз никога не съм мислил, че свободата на човека се състои в това той да прави каквото си поиска, а в това никаква сила никога да не го накара да върши онова, което той не иска.
— Русо ли е написал всъщност това, което изрекохте, господине?
— Така мисля — отвърна непознатият.
— Няма го в „Общественият договор“.
— Не, то е в една нова творба, наречена „Мечтанията на един самотник“.
— Господине — каза Жилбер, — смятам, че ние си приличаме по едно нещо.
— По какво?
— По това, че и двамата обичаме Русо и се възхищаваме от него.
— Да се върнем на това, от което започнахме — промълви непознатият. — Казахте, че сте напуснали господаря си във Версай?
— Да. Там трябваше да служа за забавление на лишени от работа господари, но аз си помислих, че щом съм млад, мога да уча и да вървя по своя път, че не трябва да губя ценно време от младостта си и да унижавам човешкото си достойнство.
— Това е добре — каза сериозно непознатият, — но за да проправите пътя си, имате ли предначертан план?
— Господине, имам амбицията да стана лекар.
— Хубава и благородна кариера, в която човек трябва да избира между истинската наука — скромна и мъчителна, и шарлатанството — безочливо, позлатено, дебелашко. Ако обичате истината, млади човече, станете лекар, а ако обичате блясъка — престорете се на такъв.
— Но за да учиш, трябват много пари, нали, господине?
— Трябват, разбира се, но не чак толкова много.
— Факт е — подхвана Жилбер, — че Жан-Жак Русо, който знае всичко, е учил безплатно.
— Безплатно ли? О, млади човече — каза старецът с тъжна усмивка. — Вие наричате безплатни най- скъпите неща, с които Бог е дарил хората — искреността, здравето, съня. Ето какво струва на женевския философ малкото, което е научил.
— Малкото? — извика Жилбер, почти възмутен.
— Несъмнено. Разпитайте за него и чуйте какво ще ви кажат.
— Най-напред, това е един голям музикант.
— О, не може да се каже, че „Селският гадател“115 е добра опера само защото Луи XV е изпял със страст: „Изгубих моя служител.“
— Той е и голям ботаник. Вижте писмата му, до които никога не можах да се добера освен до някои страници. Трябва да го признаете — вие, който събирате растения в гората.
— О! Човек понякога се смята за ботаник, но често не е такъв…
— Довършете.
— … а е само събирач на билки и още…
— Русо знае и латински.
— Твърде зле.
— И все пак аз прочетох в един вестник, че е превел един латински автор, наречен Тацит.
— Защото в своята гордост (уви, всеки човек е горд на моменти) той е поискал да предприеме едновременно всички неща, но в предговора на книгата — единствената книга, която е превел — той признава, че разбира зле Тацит и че Тацит е силен съперник, който бързо го е уморил. Не, не, добри ми младежо, напук на вашето възхищение трябва да ви кажа, че няма човек с универсални възможности.
— Да. Може би той заема една по-широка повърхност от тази на останалите хора, това е всичко — каза непознатият.
— Доста хора според мен биха били щастливи да достигнат до подобна повърхност.
— За мен ли говорите? — попита старецът с добродушие, което моментално обезоръжи Жилбер.
— Ах, опазил ме Бог! — провикна се последният. — Много ми е драго да говоря с вас, за да проявявам нелюбезност. А аз не бих проявил ласкателство за нищо на света. Чуйте, вие сте първият човек, който говори с мен като с равен, без презрение и с доброта, като на млад човек, а не като с дете. И въпреки че не сме на едно мнение за Русо, зад благодушието на вашия ум има нещо извисено, което ме привлича.
— Но вие самият говорите с известна изисканост, а тя би накарала хората да помислят, че имате по- добро образование от онова, което признавате.
— Това ми се случва за първи път, господине, и самият аз се учудвам на думите, които произнасям. Сред тях има и такива, на които едва знаех смисъла, а ето, че си служа с тях, макар да съм ги чул само веднъж. Срещал съм ги в книгите, които четях, но не ги разбирах.
Старецът изгледа Жилбер с учудване.
— Да, чел съм всичко, което ми е попадало под ръка — добри и лоши книги — поглъщах всичко. О, само ако имах някой, който да ме ръководи в четенето и да ме напътства какво трябва да забравя и какво да запомня… Но, извинете ме, господине, забравих, че ако този разговор е много ценен за мен, сигурно не е същото за вас. Вие събирахте билки и аз може би ви преча?
Жилбер направи движение, за да си тръгне, но личеше желанието му да го задържат. Старецът, чиито малки сиви очички го гледаха внимателно, сякаш проникваше до дъното на душата му.
— Съвсем не — каза той. — Кутията ми е почти пълна. Имам нужда само от няколко мъха. Казаха ми, че в тази местност растели влакнести мъхове.
— Чакайте, чакайте — каза Жилбер, — мисля, че ги видях върху една скала преди малко.
— Но откъде знаете, че растенията, които сте видели, са влакнести мъхове?
— Аз съм роден край гори, господине, и освен това дъщерята на човека, при когото бях отгледан, се занимаваше с ботаника.
— А вие усещахте ли влечение към ботаниката?
— Ах, господине, когато чуех от Никол — Никол беше камериерката на госпожица Андре — та когато я
