чуех да казва, че господарката й напразно търси някое растение из околностите на Таверне, исках от Никол да се опита да разбере каква е формата му. Тогава често, без да знае, че аз съм отправил подобна молба, госпожица Андре го рисуваше с молив. Никол веднага вземаше рисунката и ми я даваше. Тогава аз тичах из полята, долините и горите, докато го намеря. После, след като вече го бях намерил, го изкопавах с лопата, а през нощта го засаждах насред моравата, така че някоя хубава сутрин, като се разхождаше, госпожица Андре надаваше радостен вик и казваше: „Ах, Боже мой, колко странно! Ето растението, което търся навсякъде!“
Старецът изгледа Жилбер с още по-голямо внимание, отколкото до този момент.
— Е, добре — каза старецът, — продължавайте да изучавате ботаниката, млади човече! Тя ще ви отведе по най-краткия път до медицината. Бог не е създал нищо излишно, повярвайте ми, и всяко растение един ден ще има значение за науката. Най-напред се научете да разпознавате простите растения, а после пък научете какви са техните свойства.
— В Париж има ли училища?
— И то дори безплатни, като например училището по хирургия — едно от най-добрите дела на сегашното кралско управление.
— Ще посещавам занятията му.
— Нищо по-лесно от това, защото предполагам, че вашите родители, виждайки склонността ви, ще ви предоставят нужната за храна издръжка.
— Аз нямам родители, но бъдете спокоен, ще се прехранвам с работата си.
— Сигурно. И понеже сте чели произведенията на Русо, смятате, че всеки човек — пък бил той и син на принц — трябва да изучи някой занаят.
— Не съм чел „Емил“, а мисля, че тази препоръка е оттам, нали?
— Да.
— Но съм чувал господин Дьо Таверне да се подиграва с тази препоръка, изказвайки уж съжаление, че не е направил от сина си дърводелец.
— А какво е направил от него? — попита непознатият.
— Офицер.
Старецът се усмихна.
— Да, всички благородници са такива — вместо да научат децата си на занаят, с който могат да живеят, те ги учат на занаят, от който може да умреш. Но вие не сте син на благородник и знаете някакъв занаят, предполагам?
— Господине, казах ви, че не зная нищо, а и ще ви призная, че изпитвам ужас от всяка работа, която налага на тялото да извършва груби и трудни движения.
— А! — възкликна старецът. — Значи вие сте мързелив?
— О, не, не съм мързелив. Вместо да ме карате да работя някаква физическа работа, дайте ми книги, дайте ми един полутъмен кабинет и ще видите дали моите дни и нощи няма да бъдат заети от работата, която обичам.
Странникът погледна нежните бели ръце на младежа.
— Това е предразположение — каза той, — инстинкт. Но в края на краищата — продължи той, — ако не сте били в колеж, поне сте ходили на училище?
Жилбер поклати глава.
— Знаете ли да четете и пишете?
— Преди да умре, майка ми успя да ме понаучи да чета. Като виждаше, че съм слаб тялом, тя винаги казваше: „От него никога няма да стане добър работник, трябва да го направим свещеник или учен.“ Когато понякога не исках да слушам уроците й, тя ми повтаряше: „Научи се да четеш, Жилбер, и няма да цепиш дърва, няма да караш каруца, няма да дялаш камъни.“ За съжаление аз едва се бях научил да чета, когато тя почина.
— А кой ви научи да пишете?
— Сам се научих. С една пръчица, която подострях, и с пясък, който пресявах. В продължение на две години пишех с печатни букви, които преписвах от една книга, без да зная, че има и други букви освен тези, които се научих да изписвам доста успешно. Най-после, един ден — трябва да е било преди около три години — госпожица Андре замина за манастира. Нямахме новини от няколко дни, когато раздавачът ми даде нейно писмо за баща й. Тогава видях, че съществуват и други букви освен печатните. Господин Дьо Таверне счупи печата и хвърли плика. Аз прибрах грижливо този плик и го запазих. После, когато раздавачът дойде отново, аз го накарах да ми прочете адреса, който се състоеше от следното: „За господин барона Дьо Таверне Мезон-Руж, в замъка му, да се предаде чрез Пиерфит.“ Под всяка ръкописна буква аз написах съответната печатна. И видях, че с изключение на три букви всички букви от азбуката се съдържаха в тези два реда. После започнах да подражавам на буквите, написани от госпожица Дьо Таверне. В продължение на осем дни бях възпроизвел този адрес може би десет хиляди пъти и вече знаех да пиша. Пиша посредствено, но по-скоро добре, отколкото зле. Ами вие самият впрочем, който сте толкова добър към мен, не упражнявате ли някаква професия? Облечен сте като финансист.
Старецът се усмихна с нежна и меланхолична усмивка.
— Имам професия — каза той, — вярно е, защото всеки човек трябва да има такава, но на нея са съвършено чужди финансите. Един финансист в никакъв случай не би събирал треви.
— Тогава вие сте беден?
— Да.
— Бедните са тези, които дават! Бедността ги е направила мъдри, а един добър съвет струва повече от златен луидор. Дайте ми съвет.
— Може би ще направя и нещо повече.
Жилбер се усмихна.
— Имах такива надежди — каза той.
— Колко смятате, че ви трябва, за да живеете?
— О, твърде малко.
— Може би вие изобщо не познавате Париж?
— За първи път го зърнах вчера от замъка Люсиен.
— В такъв случай вие съвсем не знаете, че да се живее в големия град струва скъпо?
— Колко приблизително? Кажете една сума.
— С удоволствие. Вижте, например нещо, което струва едно су в провинцията, в Париж струва три.
— Е, добре! — каза Жилбер. — Ако предположим, че имам някакъв подслон, където мога да си почивам след работа, за останалото ще са ми необходими приблизително шест су на ден.
— Добре, приятелю! — възкликна непознатият. — Такива хора харесвам! Елате с мен в Париж и аз ще ви намеря независима професия, от която да живеете.
— О, господине! — провикна се Жилбер, опиянен от радост.
А после, съвземайки се, добави:
— Разбира се от само себе си, че ще работя, и това, което ще правите, няма да е милостиня?
— Съвсем не! О, бъдете спокоен, синко! Не съм толкова богат, че да давам милостиня, и най-вече не съм луд, че да я давам на случайни хора.
— Отлично тогава! — каза Жилбер, когото тези мизантропски разсъждения зарадваха, вместо да го наранят.
Старецът се надигна, опирайки се на бастуна си.
— А сега — каза той по-весело, — сега, когато вече имате предложение за работа, би ли ви харесало да напълним втора кутия с растения? Аз нося тук листове хартия, върху които ще разделим по видове събраното. Между другото гладен ли сте още? Остана ми хляб.
— Да го оставим за следобед, господине, ако обичате.
— Поне изяжте черешите, те ще ни пречат.
— Добре тогава, но позволете аз да нося кутията, ще вървите по-леко. Аз съм свикнал да ходя, но вие може би ще се уморите.
— Но вижте, вие ми носите щастие — струва ми се, че там, долу, забелязвам полски миши уши, каквито търся напразно от сутринта, а под вашия крак има — внимавайте — воден рожец. Чакайте, чакайте! Не ги
