— Да, да. Добре познавам тази скромност. Заявявам ви, че в къщата няма достатъчно хляб, за да бъде утолена тази двойна въздържаност, а също и че няма да слизам трите етажа, за да купя. А и в този час хлебарят е затворил.
— Тогава аз ще сляза — каза Жак, свъсвайки вежди. — Отворете ми вратата, Терез. Настоявам.
— Добре, добре — каза тогава старицата мърморейки, но все пак отстъпи пред властния тон, предизвикан от нейното упорство. — Нали за това съм тук, за да задоволявам всичките ви капризи! Хайде, хайде — ще ни стигне това, което е налице. Елате да вечеряте.
— Седнете до мен — каза старецът на Жилбер, като го поведе към една малка маса, приготвена в съседната стая. Върху нея имаше два прибора, а до тях — две навити на руло салфетки, едната, превързана с червена, а другата с бяла връвчица, които показваха мястото на всеки от двамата стопани на жилището.
Жилбер седна. Старицата сложи пред него чиния и изхабен от употреба прибор, а после прибави към тези съдове чашка от грижливо излъскан калай.
— Няма ли да отидете за хляб? — попита Жак жена си.
— Излишно е — каза тя. — Няма смисъл. Намерих половин хляб в шкафа. Това прави ливра119 и половина, ще трябва да стигне.
Произнасяйки тези думи, тя сложи супата на масата. Най-напред сервира на Жак, после — на Жилбер, а тя яде от супника. И тримата ядоха с голям апетит. Жилбер, засрамен от разискването по въпроса за пестеливостта, за което беше дал повод, сдържаше своя глад, но пръв изяде супата си. Старицата хвърли разярен поглед върху преждевременно изпразнената му чиния.
— Търси ли ме някой днес? — попита Жак, за да промени посоката на мислите на Терез.
— О! — отговори тя. — Както обикновено, цяла върволица. Обещали сте на госпожица Дьо Буфле четири тетрадки, а на госпожица Д’Ескор — две арии, както и квартета с акомпанимент — на госпожа Дьо Пентиевър. Едни дойдоха лично, други бяха изпратили някого. А през това време господинът събираше билки! И тъй като човек не може едновременно и да работи, и да забавлява, тези дами се лишиха от музиката.
За голямо учудване на Жилбер, който очакваше Жак да се ядоса, той не промълви нито дума, тъй като само той бе обект на нападките на жена си. Затова не трепна.
След супата последва малко парче варено говеждо месо, сервирано върху порцеланов поднос, целия издраскан от остриетата на ножовете.
Жак сервира малко парче на Жилбер, защото Терез го държеше под око, а после взе и за себе си почти същото и подаде подноса на домакинята. Тя взе хляба и подаде на Жилбер едно парче. То беше толкова малко, че Жак се изчерви. Той почака Терез да даде хляб на него и на себе си, а после взе хляба от ръцете й.
— Вие ще си режете хляба, млади приятелю, моля ви режете колкото ви се иска. Хлябът не трябва да се мери освен за онези, които го хвърлят.
След миг се появи и зелен фасул, готвен с масло.
— Благодаря, господине — каза той. — Навечерях се и вече не съм гладен.
— Господинът не е на Вашето мнение по отношение на моите консерви — каза кисело Терез. — Той би предпочел пресен зелен фасул несъмнено, но той не е за нашата кесия.
— Не, госпожо — каза Жилбер, — напротив, намирам го апетитен и бих го опитал с удоволствие, но никога не ям повече от едно ядене.
— И пиете вода, нали? — добави Жак, като му подаде бутилката.
— Винаги, господине.
Жак си сипа един пръст чисто вино.
— Сега, жено — каза той, оставяйки бутилката върху масата, — заемете си, моля ви, да настаните младежа да си легне — той трябва да е много уморен.
Терез изтърва вилицата си и впери ужасени очи в съпруга си.
— Да си легне ли? Полудял ли сте? Водите някой си да нощува тук?
— Терез — отговори Жак със сериозен и твърд тон, — моля ви да ме изслушате, скъпа приятелко — става въпрос само за една нощ. Този младеж никога не е стъпвал в Париж. Аз го водя сега. Не искам да спи в странноприемница.
След като за втори път се наложи, старецът замълча. Тогава Терез, която го беше наблюдавала с внимание, докато той говореше, и сякаш изучаваше всеки мускул на лицето му, изглежда, разбра, че в момента не беше възможно да воюва повече, и веднага смени тактиката си.
— Наистина — поде тя, — щом като този млад господин ви е придружил и щом го познавате добре, по- хубаво е да остане у нас. Ще му приготвя криво-ляво легло до вързопите с хартия във вашия кабинет.
— Не, не — възрази Жак живо. — Един кабинет не е място за спане. Хартията може да се подпали.
— В такъв случай въпреки нашето добро желание виждам, че оставането му ще бъде невъзможно, освен ако не го настаним в моята или във вашата стая.
— Нали имаме мансарда?
— Искате да кажете таван.
— О, няма значение, господине! — каза Жилбер. — Дори да е таван, ще се чувствам щастлив там, кълна ви се.
— В никакъв случай! Там простирам прането си! — заяви Терез.
— Младежът няма да пипа нищо, Терез. Ще внимавате да не се случи нещо с прането на тази добра домакиня, нали, млади приятелю? Ние сме бедни и всяка загуба е тежка за нас.
— О, бъдете спокоен, господине!
Жак стана и се приближи до Терез.
— Не искам този младеж да се погуби, скъпа приятелко. Престоят в Париж е опасен, а тук ние ще го наблюдаваме.
— Значи ще се заемете с образованието му. А вашият ученик ще ви плаща ли нещо?
— Не, но аз ви казвам, че няма да ви струва нищо. От утре той ще се изхранва сам. Що се отнася до жилището — понеже мансардата почти не ни е нужна — нека бъдем великодушни.
— Как всички мързеливци се разбират помежду си! — промърмори Терез, като вдигна рамене.
— Господине — промълви Жилбер, — никога не съм притеснявал никого и, разбира се, няма да започна с вас — човека, който беше толкова добър към мене. Така че позволете ми да си тръгна. До моста, по който пресякохме реката, забелязах дървета, а под тях — пейки. Върху тези пейки, уверявам ви, ще спя много добре.
— Да — каза Жак, — за да ви задържи стражата като скитник.
— Ами да го задържи — каза ниско Терез, докато раздигаше масата.
— Елате, млади човече, елате — каза Жак. — Доколкото си спомням, горе има един хубав сламеник. Все е по-добър от пейката, с която бихте се задоволили…
— О, господине, аз не съм спал на друго освен на сламеници — каза Жилбер.
Жак се усмихна.
— Сламата действително освежава — каза той. — Вземете това парче свещ от масата и ме последвайте.
Терез повече не погледна към Жак. Въздъхна — беше загубила. Жилбер се надигна бавно и последва своя покровител. Прекосявайки вестибюла, видя една чешмичка.
— Господине — попита той, — скъпа ли е водата в Париж?
— Не, приятелю, но дори и да беше, водата и хлябът са две неща, които човек няма правото да отказва на друг.
— О! Защото в Таверне водата не струваше нищо, а за бедния най-големият лукс е чистотата.
— Налейте си, налейте си, приятелю — каза Жак, подавайки на Жилбер голям порцеланов съд.
И той тръгна пред приятеля си, учудвайки се, че открива в този млад човек едновременно упорития народен дух и аристократичната изтънченост.
45.
Мансардата на господин Жак
