изскубвайте! О, вие не сте още събирач на билки, млади ми приятелю! Едното растение е още много влажно, за да бъде откъснато, а пък другото не е достатъчно покарало. Като минем оттук към три часа, ще откъснем мишите уши, а водния рожец след осем дни. Освен това искам да го покажа на един мой приятел учен, пред когото ще ходатайствам за вас. А сега ме заведете на мястото, за което ми говорихте преди малко и където сте видели хубави влакнести мъхове.
Жилбер тръгна пред новия си познат, старецът го последва и двамата изчезнаха в гората.
44.
Господин Жак
Жилбер беше очарован от късмета си, който в моменти на отчаяние му помагаше да намери някакво разрешение. И той (както споменахме) вървеше напред, обръщайки се от време на време към странния човек, който с толкова малко думи го беше направил толкова кротък и послушен.
От време на време младежът повтаряше:
— Какво нещастие, господине, че не мога да печеля моите шест су, като изучавам ботаника цял ден с вас! Кълна ви се, че няма да си почивам нито миг, дори не ми трябват шестте су. Парчето хляб, което ми предложихте тази сутрин, би утолило глада ми за цял ден. Току-що пих от един извор вода, толкова хубава като водата в Таверне, а снощи под едно дърво спах значително по-добре, отколкото щях да спя под покрива на някой хубав замък.
Странникът се усмихваше.
В Шатийон непознатият купи хляб и мляко и без усилие накара спътника си да приеме половината. После двамата поеха за Париж, за да влезе Жилбер в града по светло.
Сърцето на Жилбер биеше само при мисълта, че ще бъде в Париж, и той не се постара да прикрие вълнението си, когато от височините на Ван забеляза Сент Жьоневиев116, Дома на инвалидите и Нотр-Дам, както и огромното море от къщи, които като вълни при прилив достигаха до хълмовете на Монмартър, Белвил и Менилмонтан.
— О! Париж, Париж! — прошепна той.
— Да, Париж — безброй къщи, свърталище на злото — каза старецът, — върху всеки от камъните там долу може да се види сълза или кръв — ако камъните можеха да говорят за страданията.
Жилбер потисна радостта си. Впрочем скоро ентусиазмът му се охлади.
Влязоха през Дяволската бариера117. Предградието беше отвратително мръсно — болни, които носеха към болницата, лежаха на носилки, полуголи деца играеха в калта с кучета, крави и прасета.
Лицето на Жилбер помръкна.
— Намирате, че всичко това е грозно, нали? — попита старият човек. — Е, добре, след малко тази гледка ще изчезне. Да имаш крава или прасе — все пак е богатство, а дете — радост. Що се отнася до калта — с нея ще се сблъскате навсякъде.
Все пак, тъй като продължаваха да вървят, а мълчанието на непознатия се превръщаше в безпокойство, Жилбер подхвърли:
— Далече ли живеете, господине?
— Наближаваме — отвърна старецът, когото този въпрос сякаш натъжи още повече.
Вървейки по улица „Дю Фур“, те минаха покрай великолепните сгради и главния вход на Отел дьо Суасон, чиито разкошни градини се простираха по посока на улиците „Грьонел“ и „Дьо-з-екю“. Минаха покрай една църква, която се стори на Жилбер много красива. Той се спря за миг, за да я разгледа.
— Ето една хубава сграда — каза той.
— Това е „Сент Юсташ“ — обясни старецът.
После вдигна глава.
— Осем часа! — провикна се той. — О, Господи, Господи! Вървете бързо, млади човече, вървете!
Непознатият ускори крачка. Жилбер го последва.
— Между другото — каза първият след няколко минути студено мълчание, което започваше да безпокои Жилбер — забравих да ви кажа, че съм женен. При това жена ми е истинска парижанка. Тя сигурно ще ни се кара, че се прибираме толкова късно. А освен това трябва да ви предупредя, че тя се пази от непознати.
— Бихте ли желали да си тръгна, господине? — попита Жилбер, на когото тези думи изведнъж охладиха въодушевлението.
— Не, приятелю, не! Елате, аз ви поканих да дойдете у нас!
Жилбер вдигна очи и в ъгъла на площада, над една бакалничка, под последните слънчеви лъчи на умиращия ден прочете думите улица „Пластриер“.
Най-сетне старецът се спря пред една градинска врата, чиято горна част беше направена от решетки. Малка връвчица се показваше от един отвор. Старецът дръпна връвчицата и вратата се отвори. Той се обърна към Жилбер, видя, че стои нерешително на прага, и каза:
— Влезте бързо!
И затвори вратата след тях. След няколко крачки в тъмнината Жилбер се удари в първото стъпало на стръмно и тъмно стълбище. Старецът, свикнал с мястото, беше вече изкачил дузина стъпала.
Жилбер го настигна и се спря, когато спря и той. Бяха стъпили върху износена изтривалка и се намираха на една площадка с две врати. Старецът дръпна един крак на сърна, провесен на шнур от завеса, и остър звън отекна във вътрешността на помещението. Тогава през прозорчето се дочу тътрене на крака, обути в пантофи, и вратата се отвори. На прага се появи жена на петдесет-петдесет и пет години. Изведнъж се смесиха два гласа — единият беше гласът на стареца, а другият — на жената, която беше отворила вратата. Единият от двата гласа питаше плахо:
— Много ли е късно, скъпа ми Терез118?
А другият мърмореше:
— Ама че време за вечеря, Жак!
— Добре де, ще се оправим някак — отговори нежно непознатият, затваряйки вратата и поемайки от ръцете на Жилбер тенекиената кутия.
— Я виж ти! Помощник! — провикна се старата жена. — Само това липсваше! И така значи, вие вече не можете да носите сам вашите билки.
— Хайде, стига — отвърна този, когото грубо наричаха Жак, нареждайки търпеливо растенията върху камината. — Терез, малко по-спокойно!
— Поне му платете и го отпратете, за да нямате шпиони тук!
Жилбер стана смъртно блед и направи движение към вратата. Жак го задържа.
— Господинът — произнесе той с известна твърдост — не е помощник, а още по-малко — шпионин. Той е гост.
Ръцете на старицата се отпуснаха.
— Гост! — каза тя. — Само той ни липсваше!
— Хайде, Терез — поде непознатият с все още изпълнен с обич глас, но в който се усещаше все повече и повече твърдост, — запалете една свещ. Топло ни е и сме жадни.
През времето, докато траеха диалогът, шепотът и последвалото ги мълчание, Жилбер стоеше неподвижен и мълчалив, като че ли закован на две крачки от вратата, съжалявайки искрено, че я бе прекрачил. Жак разбра какво измъчваше младежа.
— Приближете се, господин Жилбер, моля ви — каза той.
За да види този, на когото съпругът й говореше с такава нежна учтивост, жената обърна към него пожълтялото си и намръщено лице.
— Вярвам, че ви е топло и че сте жадни, господа — каза тя. — Наистина колко ли е уморително да прекараш деня под сянката на горите и да се навеждаш от време на време, за да откъснеш някоя трева. И това ми било работа! Вероятно господинът също се занимава със събиране на билки.
— Господинът — отговори Жак с още по-твърд глас — е честен и добър младеж, който ми оказа честта да ме придружава целия ден и когото — сигурен съм — моята добра Терез ще приеме като приятел.
— Има с какво да посрещна двама — промърмори Терез, — но не и трима.
— Аз съм скромен, той също — каза Жак.
