ли?
— Господине — каза Жилбер, — бих искал да отида в Сен Дьони.
— В Сен Дьони ли?
— Да. Госпожа дофината пристига утре в Сен Дьони.
— Смятах, че не обичате да зяпате подобни церемонии, млади приятелю — каза Русо. — Най-напред ми се стори, че презирате блясъка на абсолютната власт. Погледнете мен, когото вземате за пример. Вчера един принц от кралски произход дойде да ме убеждава да отида в двореца не както ще отидете вие, бедно дете, за да видите през рамото на някой френски гвардеец, повдигайки се на пръсти, как минава кралската карета, на която ще са окачени гербове като при светото тайнство, а за да застана до принцовете и за да видя усмивките на принцесите. Е, добре, аз — незначителният гражданин — отказах поканата на тази знатна особа.
Жилбер потвърди с глава.
— И защо отказах? — продължи Русо разпалено. — Защото човек не може да има две лица, защото ръката, която е написала, че кралската власт злоупотребява с властта, не може да иде да проси благоволението на един крал, защото аз, който зная, че всеки пищен празник лишава народа от малкото, което има, за да не се разбунтува, протестирам срещу тези празници, като не ходя на тях.
— Господине — промълви Жилбер, — моля ви да ми повярвате, че разбирам цялата ви тънка философия.
— Несъмнено, но все пак, тъй като вие не я прилагате, позволете ми да ви кажа…
— Господине — каза Жилбер. — Аз не съм философ.
— На добър час — каза той. — Имате причина.
— Да, господине, имам причина и, кълна ви се, тя няма нищо общо с любопитството, което човек изпитва към подобно тържество.
— Толкова по-добре или толкова по-зле, млади човече, тъй като вашият поглед е разумен, а аз търся напразно там наивността и спокойствието на младостта.
— Казах ви, че съм бил много нещастен, господине — изрече тъжно Жилбер — и че за нещастния човек няма младост. И така, разбрахме ли се, свободен ли съм утре?
— Да, приятелю мой… Само че — добави Русо, — докато вие зяпате всички бляскави личности на аристокрацията, аз ще разтворя един от моите хербарии и ще разгледам отново всички чудеса на природата.
А после, след като Жилбер сияещ беше затворил вратата след себе си, си каза:
— Това не е амбиция, това е любов.
47.
Жената на магьосника
Докато Жилбер след така добре запълнения си ден гризеше в мансардата натопения в прясна вода хляб и вдишваше с целите си гърди въздуха на околните градини, точно тогава една жена, облечена малко странно, но изискано, с воал, който криеше лицето й от погледи, препускаше в галоп на един превъзходен арабски кон по пътя за Сен Дьони, който на другия ден щеше да се напълни с народ. Пристигна в манастира на кармелитките в Сен Дьони, слезе от коня и потропа с деликатните си пръсти по решетката на вратата. Няколко граждани се спряха с любопитство около непознатата. Те бяха привлечени едновременно от странния й вид, и от настойчивостта, с която блъскаше по решетката.
— Какво желаете, госпожо? — попита я един от тях.
— Както виждате, господине — отговори чужденката с подчертан италиански акцент, — искам да вляза.
— В такъв случай не сте попаднали, където трябва. Тази решетка се отваря веднъж на ден, за бедните, а часът, в който тя се отваря, вече мина.
— И какво да направя, за да говоря с игуменката на манастира?
— Почукайте на малката вратичка в края на оградата или на главния вход.
Приближи се друг гражданин.
— Знаете ли, госпожо, че сега игуменка е Нейно кралско величество госпожа Луиз дьо Франс?
— Да, зная, благодаря ви.
В това време един монах, който гледаше ездачката, без да се интересува от коня, си проби път до нея и отвори вратата по начин, известен само нему.
— Влезте, госпожо — каза той, — и доведете и коня си.
Останала сама в огромния двор, чужденката свали юздата от коня, който разтърси седлото и юздите така внезапно и удари така силно с копито по плочника, че монахинята пазачка, която беше напуснала за миг малкото си жилище, близо до вратата, изхвърча от манастира и хукна към нея.
— Какво желаете, госпожо? — провикна се тя. — И как влязохте тук?
— Един добър монах ми отвори вратата — каза тя. — Бих искала, ако е възможно, да говоря с игуменката.
— Това е възможно при нормални обстоятелства, но Нейно величество пристигна едва вечерта и току- що се настани. Тази вечер ще свика монашеския съвет.
— Госпожо, госпожо! — поде чужденката. — Пристигам от много далече, от Рим. Току-що изминах шестдесет левги на кон и съм напълно изтощена.
— Какво искате? Заповедта на госпожата е изрична.
— Сестро, имам да разкрия на вашата игуменка неща, твърде важни.
— Елате отново утре.
— Невъзможно… Останах само един ден в Париж и през този ден… Всъщност не мога да спя в странноприемница.
— Защо?
— Защото нямам пари.
Сестрата хвърли смаян поглед на тази покрита с бижута дама и собственичка на такъв хубав кон, която твърдеше, че няма пари, за да плати подслона си за една нощ.
— О! Не обръщайте внимание на думите ми, а също така и на дрехите ми — каза младата жена.
— Госпожо, този манастир не е единственият в Сен Дьони и всеки манастир си има игуменка.
— Какво от това? Съобщете й, че искам да говоря с нея. Ще вляза в църквата и ще се моля, докато чакам.
— Съжалявам, госпожо.
— О, значи съм се излъгала! Не съм в Божия дом! — провикна се чужденката с толкова сила в гласа и погледа, че сестрата, която не се осмели да се съпротивлява повече, отвърна:
— Щом е така, ще опитам.
— О! Кажете на Нейно величество, че пристигам от Рим, че съм спирала по пътя само два пъти, колкото да поспя, и най-вече че от четири дни съм почивала само за да събера сили да се държа върху коня и за да му дам на него силата да ме носи на гърба си.
— Ще й го кажа, сестро.
И монахинята се отдалечи. Миг по-късно се появи една послушница. След нея вървеше монахинята пазачка.
— Какво има? — попита чужденката, настоявайки за отговор. Изглеждаше толкова нетърпелива.
— Госпожо — отговори послушницата, — Нейно кралско величество каза, че тази вечер е напълно изключено да ви приеме, но че няма да ви бъде отказано гостоприемство в никакъв случай, щом като вие смятате, че имате толкова спешна нужда от убежище.
— А конят ми?
— Ще се погрижат за него. Бъдете спокойна, сестро.
— Той е кротък като овчица. Казва се Джерид и се отзовава на това име, когато го повикат.
— Ще се отнасям към него както към конете на краля.
— Благодаря.
— А сега заведете госпожата в стаята й — каза послушницата на сестрата пазачка.
— Не, не в стаята — в църквата. Нямам нужда да спя, имам нужда да се моля.
