Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Църквата е отворена за вас, сестро — отвърна монахинята, като й показа с пръст една странична вратичка, която водеше към нея.

— А кога ще видя госпожа игуменката? — попита чужденката.

— Утре.

— О, има ли някой, който да бърза повече от мен и да е по-нещастен от мен?

— Госпожа дофината ни оказва честта да спре тук утре за два часа. Това е голямо благоволение за нашия манастир, голямо тържество за бедните ни сестри, така че вие разбирате…

— Уви!

— Госпожа игуменката иска всичко тук да бъде достойно за кралските гости, които очакваме.

— А между впрочем — попита чужденката, цялата трепереща и оглеждайки се — ще бъда ли на сигурно място тук?

— Да, сестро, разбира се. Нашият дом е убежище дори за виновните, а още повече за…

— Преследват ме, разбирате ли? Бързо, бързо в църквата!

— О, стените на Сен Дьони са достатъчно дебели — каза послушницата със съчувствена усмивка, — така че, ако ми вярвате и както сте уморена, чуйте съвета ми. Идете да си починете в леглото, вместо да изтезавате коленете си върху плочите на църквата.

— Не, не, искам да се моля, искам да се моля, за да отдалечи Бог от мене онези, които ме преследват — провикна се младата жена, изчезна зад вратата, която й беше показала монахинята, и я затвори след себе си.

48.Гражданите на Париж

Съветът наистина бе свикан, както бяха казали монахините на чужденката, за да реши как да се подготви посрещането на дъщерята на цезарите, Мария-Антоанета, по-бляскаво. Така че Нейно кралско величество госпожа Луиз пое висшето ръководство на Сен Дьони.

Приходите на манастира бях понамалели. Като научи, че дофината ще спре в Сен Дьони, госпожа Луиз изпрати във Версай свой пратеник и същата нощ оттам пристигна кола, натоварена с килими, дантели и украшения. Те бяха на стойност шестстотин хиляди франка.

Хиляди любопитни се катереха като мравки по стволовете и клоните на дърветата край пътя от Сен Дьони до Ла Мюет123, откъдето трябваше да мине дофината.

А освен екипажите на двореца в онази епоха имаше много други екипажи — на съда, на финансистите, на едрите търговци, на известните жени, на операта.

Имаше и наети коне и карета, както и много карабаси124, които бавно се движеха към Сен Дьони, претъпкани с мъже и жени, и пристигаха там по-късно, отколкото, ако бяха вървели пеша.

И така човек лесно можеше да си представи каква беше невероятната тълпа, която се отправи към Сен Дьони. Сега, след като си представихме тази тълпа, страшилище дори за парижанина, да си представим как се чувстваше Жилбер — незначителен, сам, нерешителен, непознаваш мястото. Горд, както винаги, той не би попитал за нищо на света как да стигне, тъй като, откакто беше в Париж, много държеше да минава за истински парижанин — той, който никога не беше виждал събрани на едно място повече от сто души!

От дълго време загубен сред тълпата, Жилбер вече не виждаше нищо. Той вървеше с нея, без да знае къде отива, но все пак трябваше да се ориентира. Децата се качваха по дърветата, но той не се реши да съблече дрехата си, за да направи същото като тях, макар че много му се искаше, но все пак се приближи до едно дърво.

Каретите още не се виждаха, но по пътя, на четвърт левга от Сен Дьони, се забелязваше голям облак прах. Това мислеше си Жилбер означава, че каретите все още не са пристигнали. Сега оставаше само да се разбере точно от коя страна щяха да дойдат. В Париж, ако някой мине през тълпата, без да заговори с някого, означава, че е англичанин или е глухоням.

Жилбер едва се беше отдръпнал назад, за да се измъкне от скупчените хора, когато забеляза край канавката едно семейство, което обядваше. Дъщерята — едро русо момиче със сини очи — скромна и срамежлива. Майката — дребна, пълна и любопитна жена с бели зъби и свеж цвят на лицето. Бащата, изцяло потънал в грамадната си дреха от буракан125, която изваждаше от гардероба само в неделя, а сега я беше извадил за тържествения случай и на която обръщаше повече внимание, отколкото на жена си и на дъщеря си, сигурен, че те винаги биха се справили с всичко.

Лелята — висока, кльощава, суха и капризна. Слугинята им — тя се смееше непрекъснато. Бе донесла в огромна кошница богат обяд. Въпреки тежкия товар силното момиче не беше спряло да се смее и да пее, насърчавано от господаря си, който й помагаше и носеше кошницата при нужда.

По онова време един прислужник беше като член от семейството. Между него и кучето имаше голяма прилика — понякога го биеха, но никога не го гонеха.

Жилбер съзерцаваше скришом непознатата за него сцена. Затворен в замъка на Таверне още от раждането си, той знаеше кой е господарят и кои са слугите, но изобщо не познаваше гражданите.

В това естествено житейско занимание и в тези обикновени хора той откри една философия, но не философията на Платон или Сократ, а тази, която, изглежда, Биас126 изразяваше най-точно със своето in extenso127. Те бяха донесли всичко със себе си и извличаха от него най-доброто.

Бащата разрязваше апетитно парче печено говеждо, което толкова обичат обикновените парижани. Жилбер си избра местенце под един бряст, поизчисти тревата с кърпичката си на квадрати, свали шапката си, постла кърпичката върху тревата и седна. Той не обръщаше никакво внимание на съседите си, но те съвсем естествено го забелязаха.

— Ето един спретнат млад човек — каза майката.

Младото момиче се изчерви. Бащата се обърна.

— При това хубавец — добави той.

Момичето поруменя още повече.

— Господине — каза майката, обръщайки се към Жилбер с въпрос, в който прозираше фамилиарност, срещана единствено у парижаните, — дали кралските карети са още далеч?

Жилбер се обърна и виждайки, че думите бяха отправени към него, стана и поздрави.

Младото момиче стана пурпурночервено.

— Не зная, госпожо — отвърна Жилбер. — Чух само да казват, че приблизително на около четвърт левга оттук се виждал облак прах.

— Приближете се, господине — каза бащата, — и ако желаете…

Жилбер се приближи.

— Благодаря, господине, но не съм гладен — каза той.

— Хайде, хайде — намеси се майката, — виждам, че сте тактичен човек, господине, но оттук вие няма да видите нищо.

— Нашият племенник е сержант от охраната.

Младото момиче стана тъмночервено.

— Тази сутрин той ще бъде на пост пред „Синият паун“.

— И ако не е невъзпитано, къде е „Синият паун“?

— Точно срещу манастира на кармелитките — отвърна майката. — Той обеща да ни настани зад отряда си. Ще се качим върху някоя пейка и ще виждаме чудесно как слизат от каретите.

Сега беше ред на Жилбер да усета как червенина залива лицето му: той не се осмеляваше да седне до тези добри хорица, но умираше от желание да ги последва.

— Всички, които няма да са там — продължи майката, сякаш отгатнала мисълта на Жилбер, — всички, които няма да са там, ще видят само празните карети, а — Бога ми — празни карети човек може да види, когато си поиска, не е нужно да идва до Сен Дьони за това.

— Но, госпожо — каза Жилбер, — струва ми се, че на много хора ще хрумне същото като на вас.

— Но — намеси се бащата, способен да отгатне желанието на жена си — господинът би могъл да дойде с нас, ако желае.