лъжете.“
— Познавам нотите, а това е достатъчно! — отвърна Жилбер.
— Ще видите, че този негодник — каза баронът — ще ни заяви след малко, че може да свири и на пиано като Хайдн.
— Може би щях да мога да свиря — вметна Жилбер, — ако бях се осмелил да докосна с пръст клавишите.
Между другото човек трудно прощава на стоящите по-долу от него грешката, в която самите те го изобличават. Докато дъщеря му се успокояваше, баронът се ядосваше още повече.
— Ах, бандит такъв! — крещеше той. — Ти бягаш, скиташ се и когато ти искат сметка за поведението, разправяш врели-некипели. И разбери! Понеже не искам по моя вина около двореца да се влачат крадци и скитници…
Андре се опита с жест да успокои баща си, тя чувстваше, че прекаленият яд не е проява на превъзходство.
Но баронът отстрани покровителствената ръка на дъщеря си и продължи:
— … ще кажа на господин Дьо Сартин и ти ще прекараш известно време в Бисетър128, жалък философ!
Жилбер отстъпи назад, нахлупи шапката си и пребледнял от гняв, рече:
— Господин барон, запомнете това — откакто съм в Париж, намерих покровители, които ще накарат вашият господин дьо Сартин да виси пред вратата им!
— Как не! — извика баронът. — И така, ако не отидеш в Бисетър, няма да се спасиш от ударите с камшик. Андре, Андре, повикайте вашия брат, който е там, съвсем близо.
Андре се наведе към Жилбер и му каза заповеднически:
— Хайде, господин Жилбер, изчезвайте!
— Филип, Филип! — провикна се старецът.
— Бягайте — каза Андре на младежа, който стоеше ням и неподвижен на мястото си като отнесен.
Един конник, чул вика на барона, препусна към каретата: беше Филип дьо Таверне в униформа на капитан. Младият човек беше радостен и изглеждаше превъзходно.
— Я, виж ти! Жилбер! — каза той добродушно, като позна младежа. — Жилбер тук! Добър ден, Жилбер… Какво желаете от мене, татко?
— Добър ден, господин Филип! — отвърна младежът.
— Искам — извика яростно баронът — да вземеш шпагата си и да накажеш този негодник.
— Но какво е направил? — попита Филип, като оглеждаше с учудване ту побеснелия барон, ту невъзмутимия Жилбер.
— Той направи, направи… — извика пак баронът. — Удряй както се удря куче, Филип!
Таверне се обърна към сестра си.
— Не, Филип, не! — каза Андре. — Не е направил нищо. Баща ми го прихващат пак… Господин Жилбер вече не е наш служител и в такъв случай има абсолютното право да бъде където иска. Баща ми не иска да разбере това и като го видя тук, се разгневи.
— Това ли е всичко? — попита Филип.
— Абсолютно, братко.
За щастие през това време тържествената реч беше приключила и каретите продължиха. Каретата на барона се поотдалечи, другите я последваха. Андре изчезваше като в сън. Жилбер остана сам, готов да се разплаче или да започне да вие, неспособен — както смяташе — да понесе нещастието си.
В този момент една ръка докосна рамото му. Той се обърна и видя Филип, който беше слязъл от коня, беше го поверил на грижите на един войник от неговия полк и се приближаваше усмихнат към Жилбер.
— Да видим какво се е случило, бедни ми Жилбер, и защо си в Париж?
Този откровен и сърдечен тон трогна младежа.
— Ех, господине — каза той с въздишка, изтръгната въпреки стоицизма му. — Какво щях да правя в Таверне? Питам ви. Бих умрял от отчаяние, невежество и глад.
Филип потрепери, тъй като неговият безпристрастен ум, подобно на Андре, бе смаян от болезнената безизходица, в която бяха изоставили младия човек.
— И ти се надяваш да успееш в Париж ли, горкичкият — без пари, без покровителство и без доходи?
— Вярвам в това, господине. Човек, който иска да работи, рядко умира от глад там, където има други хора, които не желаят да работят.
Филип се смути от този отговор. Никога той не беше смятал Жилбер за нещо друго освен едно близко, но незначително същество.
— Слушай, Жилбер — продължи младият човек, — знаеш, че винаги съм те обичал. Дали съм прав, или греша — ще покаже бъдещето. Твоята необщителност ми изглеждаше като деликатност, а грубостта ти наричах гордост.
— Ах, господин рицарю! — каза Жилбер развълнувано.
— Аз ти желая доброто, Жилбер.
— Благодаря ви, господине.
— Бях млад и нещастен като теб въпреки моето положение. Какво смяташ да правиш?
— Искам да уча — каза той.
— Но за да учиш, трябват учители, а за да им заплатиш — пари.
— Аз печеля, господине.
— Ти печелиш! — възкликна Филип, усмихвайки се. — И колко печелиш?
— Печеля двадесет и пет су на ден, а мога да спечеля тридесет, дори четиридесет.
— Но това стига, колкото човек да яде.
Жилбер се усмихна.
— Виж какво, може би не желаеш услугите ми.
— Вашите услуги?! На мене, господин Филип?
— Естествено — моите услуги. Срамуваш ли се да ги приемеш?
Жилбер не отговори.
— Хората трябва да си помагат един на друг — продължи Мезон-Руж.
Жилбер вдигна глава и впери умните си очи в благородното лице на младия човек.
— Учудват ли те тези думи? — попита Филип.
— Не, господине — отговори Жилбер. — Това е езикът на философията.
— Имаш право, но това е езикът на нашето поколение. Дори дофинът споделя тези принципи. Хайде, не се прави на горд пред мен! — продължи Филип. — Това, което ще ти заема, ти ще ми върнеш по-късно. Кой знае дали един ден ти няма да бъдеш някой Колбер129 и Вобан130?
— Или някой Троншен131 — добави Жилбер.
— Така да бъде. Ето моята кесия, да си я разделим!
— Благодаря, господине — рече непокорният младеж, трогнат, без да иска да го признае, от чудесната постъпка на Филип, — благодаря, нямам нужда от нищо. Но… но… аз съм ви благодарен повече, отколкото, ако ги приема, бъдете сигурен в това.
И като поздрави смаяния Филип, той пъргаво настигна тълпата и се изгуби в нея.
50.
Дяволът изкусител
Тътенът от отекващите колела на каретите, звучната песен на камбаните, радостното биене на барабаните и цялото това величие — отражение от блясъка на един изгубен за нея свят, проникнаха в сърцето на госпожа Луиз и заглъхнаха в килията й.
Госпожа Луиз се приближи до прозореца и спокойно вдишваше изпълнения с ухание свеж въздух, който се носеше от градината преди падането на нощта. Ковчежничката чакаше почтително августейшата игуменка да й даде някаква заповед или да я освободи.
Госпожа Луиз (Бог само знае за какво мислеше в този миг нещастната затворничка от кралски произход)
