късаше листата на високостеблените рози, които стигаха чак до прозореца й, и на жасмина, който растеше край стените на двора. Силен удар на конски копита разтърси вътрешната врата и стресна игуменката.
— Кой благородник от двореца е останал в Сен Дьони? — попита госпожа Луиз.
— Негово високопреосвещенство кардинал Дьо Роан, госпожо.
— И конете му ли са тук?
— Не, госпожо. Те са в абатството, където кардиналът ще нощува.
— Какъв е този шум?
— Госпожо, това е шумът, който вдига конят на чужденката.
— Коя чужденка? — попита госпожа Луиз.
— Италианката, която дойде снощи да моли Ваше величество да я приюти в манастира.
— Какво прави тя от вчера насам?
— Отказва всякаква храна освен хляб и цялата нощ се моли в манастирската църква.
— Как изглежда?
— Красива, с нежно и гордо лице.
— Това е някоя жена от онзи нещастен свят, в който живях и властвах. Нека да дойде.
Ковчежничката понечи да се оттегли.
— А знаем ли как се казва? — попита принцесата.
— Лоренца Феличиани.
Госпожа Луиз беше проницателна като всички от семейството си и се вгледа в Лоренца Феличиани още при влизането й в кабинета, но откри в младата жена толкова смирение и изящество, толкова красота и невинност в още мокрите й от скорошни сълзи черни очи, че първоначалното враждебно отношение към нея стана доброжелателно и сестринско.
— Приближете се, госпожо — каза принцесата.
Младата жена направи, треперейки, една крачка, и понечи да коленичи. Принцесата й подаде ръка да се изправи.
— Вие ли сте Лоренца Феличиани, госпожо?
— Да, госпожо.
— И искате да ми поверите една тайна?
— Горя от нетърпение да го сторя.
— А защо не се обърнете към вашия изповедник. Един изповедник успокоява и дава прошка. Аз имам право само да ви утеша.
Госпожа Луиз произнесе последните думи с известно колебание.
— Имам нужда само от утешение, госпожо — отвърна Лоренца. — Освен това бих се осмелила да споделя само с жена тайната.
— Толкова ли е странно това, което имате да ми кажете?
— Да. Но изслушайте ме внимателно, госпожо. Аз мога да говоря единствено с вас, повтарям, защото вие сте всемогъща, а на мен ми е нужна почти Божията ръка, за да ме защити.
— Да ви защити! Преследват ли ви? Нападат ли ви?
— О, да, госпожо, да, преследват ме! — извика чужденката с неописуем ужас.
Лоренца се приближи още повече до принцесата и уплашена от онова, което щеше да каже, промълви:
— Аз съм обладана от дух! — прошепна тя.
— Но позволете ми да ви кажа, че аз ви преценявам като твърде облагодетелствана от Бога в сравнение с другите човешки същества — изглеждате богата, красива, изразявате се смислено, по лицето ви няма следи от тази ужасна и тайнствена болест, наречена обладаване от духове.
— Госпожо, в моя живот и в случките в него се крие злокобната тайна, която аз бих искала да скрия и от себе си.
— Изяснете се. Аз ли съм първата, на която говорите за вашето нещастие? Ами вашите родители, приятели?
— Госпожо, аз съм римлянка и живеех в Рим с тях. Моят баща принадлежи към старата аристокрация, но като всички римски благородници той е беден. Имам майка и по-голям брат. Казаха ми, че във Франция, когато едно благородническо семейство е бедно, със зестрата на дъщерята се купува шпага на сина. У нас жертват дъщерята, за да осигурят кариерата на сина. Тоест аз не получих никакво образование, защото трябваше да се даде образование на брат ми, който — както наивно твърдеше майка ми — учеше, за да стане кардинал. В резултат на това, госпожо, родителите ми си наложиха всякакви лишения, които бяха в състояние да понесат, за да помогнат на брат ми, и решиха аз да стана монахиня при кармелитките в Субиако.
— А вие какво направихте?
— Нищо, госпожо. Още в ранната ми младост бяха казали, че това ме очаква. Нямах нито сила, нито воля да се противопоставя. Не ми искаха мнението, а ми заповядваха и не ми оставаше друго, освен да се подчинявам.
— И все пак…
— Госпожо, ние, момичетата от Рим, имаме само желания, които е невъзможно да осъществим. Ние обичаме света, както обречените обичат рая, без да го познават. Впрочем бях заобиколена от подобни примери, които да ми напомнят, че ще бъда осъдена, ако мисълта да се съпротивлявам ми бе хрумнала. Всичките ми приятелки, които като мен имаха братя, бяха пожертвани за преуспяването на семействата им. Нямах право да се оплаквам, а и не искаха от мен нищо, което не е общоприето. Единствено майка ми започна да ме глези малко повече, щом наближи денят да я напусна. Най-после денят, когато трябваше да стана послушница, дойде. Баща ми събра петстотин римски екю, за да плати таксата в манастира, и ние потеглихме за Субиако. Внезапно насред размислите ми, когато минавахме между малка горичка и едни напукани скали, каретата спря. Майка ми извика, а баща ми посегна към пистолетите си. Грубо бях върната към действителността. Бяха ни спрели бандити.
— Горкото дете! — каза госпожа Луиз, която започваше да проявява все по-голям интерес към разказа й.
— И да ви призная ли, госпожо? Не бях твърде изплашена, тъй като тези хора ни спираха заради парите, а с парите, които щяха да ни вземат, щяхме да платим таксата в манастира… Ако ги вземеха, моето влизане в манастира би било отсрочено, защото на баща ми щеше да му е необходимо много време да ги събере… Но след като си споделиха първата плячка, вместо да ни пуснат, бандитите се нахвърлиха върху мен. Като видях усилията на баща ми да ме защити и сълзите на майка ми, която ги умоляваше да ме пощадят, разбрах, че ме заплашва голямо и непознато нещастие, и естествено започнах да викам за помощ. Но аз знаех, че викам напразно и че в това диво място нямаше кой да ме чуе… И така, без да се смущават от моите викове, сълзите на майка ми и усилията на баща ми, те завързаха ръцете ми зад гърба изгаряха ме с погледи, от които аз разбрах намеренията им — до такава степен ужасът ме правеше проницателна. Те започнаха да играят на зарове, които извадиха от джобовете си, върху кърпата на един от тях. Внезапно един от тях нададе победоносен вик, докато другите ругаеха, скърцайки със зъби. Той притича до мен, сграбчи ме в ръцете си и започна да ме целува… „О, искам да умра! Боже, искам да умра!“ — виках аз. Очаквах да ме прободат, молех се, исках го… Изведнъж на пътеката се зададе конник. Той беше разменил няколко думи тихо с един от постовете, който го беше пуснал да мине и му бе дал знак. Мъжът беше среден на ръст, със запомнящо се изражение на лицето и решителен поглед. Той се приближаваше бавно и спокойно. Като стигна до мен, се спря. Бандитът, който ме беше сграбчил в ръцете си и искаше да ме отведе, се обърна при първото изплющяване на камшика на непознатия. Бандитът ме пусна и аз се свлякох на земята. „Ела тук!“ — каза непознатият. И понеже бандитът се колебаеше, непознатият сви ръка, повдигна лакътя и направи знак с пръстите върху гърдите си. Този знак подейства като заповед на всевластен господар, защото бандитът се доближи до непознатия. Конникът се наведе към него и с тих глас произнесе думата „Мак“. Той произнесе не само тази дума, сигурна съм — аз го гледах, както човек гледа ножа, който ще го прободе, и го слушах, както се слуша, когато очакваш думата, от която зависи животът ти. „Бенак“ — отвърна бандитът.
После, укротен, с див вик, той дойде при мене и развърза въжето, с което бяха вързани китките ми, после освободи баща ми и майка ми. През това време, тъй като вече си бяха поделили парите, всеки от тях
