— Ето това е добре! — каза величествено дон Мануел. — Аз, ангажиран с изобретателство, не се впуснах в подробностите.
— Които са превъзходни — намеси се банкерът на „фараона“, облизвайки се.
— Сега да обмислим: как да си разпределим ролите — предложи Бозир. — Дон Мануел го виждам като посланик.
— Ах, ама разбира се, да — в хор потвърди събранието.
— А аз виждам господин Дьо Бозир като мой секретар преводач — добави дон Мануел.
— Защо така? — малко неспокойно се обади Бозир.
— Аз не трябва да казвам нито дума на френски, та аз съм господин Де Суза, тъй като познавам този благородник от висок ранг, а ако той говори, което се случва рядко, то той говори само на португалски. Напротив, вие, господин Дьо Бозир, вие сте пътешествал, имате голям опит в парижките сделки, говорите приятно португалски.
— Зле — поправи го Бозир.
— Достатъчно, за да не ви помислят за парижанин.
— Вярно… но…
— А после — добави дон Мануел, приковавайки черните си очи в Бозир — за най-полезните агенти — най-големите облаги.
— Разбира се — потвърдиха съдружниците.
— Прието, аз съм секретар преводач.
— Тогава да решим веднага как ще се разпредели печалбата от аферата? — прекъсна го банкерът.
— По най-простия начин — отговори дон Мануел. — Ние сме дванадесет души.
— Да, дванадесет — потвърдиха съдружниците, преброявайки се.
— В такъв случай по една дванадесета част — добави дон Мануел, — все пак с уговорката, че някои между нас ще получат по дял и половина. Аз например като баща на идеята и като посланик, господин Дьо Бозир, защото предвиди удара и изприказва милион приказки, идвайки тук.
Бозир направи знак на съгласие.
— И накрая дял и половина и за този, който ще продаде колието.
— Охо! — възкликнаха в един глас всички съдружници. — Не! Много е!
— Защо пък? Той, струва ми се, ще рискува много.
— Да — обади се банкерът, — но той ще получи бакшишите, комисионните, премиите, които му оформят значителен дял.
— Ето че всичко е уредено, а утре подробностите, вече е късно — каза Бозир.
Той си мислеше за Олива, останала на бала сама с онова синьо домино, към което въпреки лекотата, с която раздаваше златни луидори, любовникът на Никол не изпитваше сляпо доверие.
— Не, не, веднага да приключим всичко. Какви са тези подробности? — настояха съдружниците.
— Подвижен стол, купе с герба на Суза — каза Бозир.
— Ще бъде необходимо много време за рисуване — възрази дон Мануел. — И преди всичко за изсушаване.
— Има и друг начин тогава — каза Бозир. — Купето от господин посланика ще се е счупило по пътя и той ще бъде принуден да вземе това на секретаря си.
— Вие значи имате купе, вие? — запита учуден португалецът.
— Първото, което ми попадне.
— А гербовете ви?
— Първите, които са ни подръка.
— А, това улеснява всичко. Много прах и кал върху капаците, също отзад на колата, на мястото на гербовете. Така канцлерът на посолството ще види само прах и кал.
— Ами останалата част от мисията? — попита банкерът.
— Ние, останалите, ще пристигнем вечерта, по-удобно е за начало, а вие, вие ще дойдете на следващия ден, когато вече ще сме разчистили пътищата.
— Много добре.
— На всеки посланик освен секретар му трябва и камериер — поясни дон Мануел, — деликатна функция!
— Господин командор — обърна се банкерът към един от измамниците, — вие поемате ролята на камериер.
— А средствата за покупки? — попита дон Мануел. — Аз съм на сухо!
— Аз имам пари — каза Бозир, — но те са на любовницата ми.
— Какво има в касата? — попитаха съдружниците.
— Вашите ключове, господа — отговори банкерът.
Всеки от съдружниците извади по едно ключе, което отваряше една от дванадесетте ключалки, с които се затваряше двойното дъно на прословутата маса, така че в това „почтено“ общество никой не можеше да отвори касата без позволението на останалите единадесет колеги. Пристъпи се към проверката.
— Сто деветдесет и осем луидора над резервните фондове — каза банкерът, който бе наблюдаван от всички.
— Дайте ги на господин Бозир и на мен. Не е много, нали? — попита Мануел.
— Дайте ни две трети от тях, оставете остатъка на другата част от посолството — каза Бозир с щедрост, която помири всички гласове.
По този начин дон Мануел и Бозир получиха сто тридесет и два луидора, а шестдесет и шест останаха на другите.
Разделиха се с насрочена среща за следващия ден. Бозир побърза да скъта доминото си под мишница и да изтича до улица „Дофин“, където се надяваше да намери отново госпожица Олива, притежателката на всички предишни добродетели и на новите луидори.
28.
Посланикът
На другия ден надвечер през бариерата на Анфер премина пътническа кола, доста прашна, опръскана с кал, така че никой не можеше да различи гербовете. Четирите коня, впрегнати в нея, препускаха бързо. Пощальоните, както се казва, се държаха като принцове. Пътническата кола спря пред една сграда с красив външен вид на улица „Жюсиен“. На самата врата чакаха двама души; единият, доста изискано облечен, готов да известява церемониално, другият — в обикновена ливрея, каквато са имали по всяко време обществените служители в различни парижки администрации. Иначе казано, последният приличаше на портиер в разкошен костюм. Вратите бяха незабавно затворени под носа на много любопитни. Човекът с церемониалните дрехи приближи много почтително до вратата на колата и с малко треперлив глас поде кратка тържествена реч на португалски език.
— Кой сте вие? — рязко отговори отвътре глас на отличен португалски.
— Недостойният канцлер на посолството, Ваше превъзходителство.
— Много добре. Колко лошо говорите нашия език, скъпи. Хайде! Къде слизаме?
— Оттук, Ваша светлост, оттук.
— Тъжно посрещане — каза сеньор дон Мануел, който се правеше на строг, опирайки се на своя камериер и на секретаря си.
— Ваше превъзходителство ще благоволи да ме извини — продума канцлерът с лошия си говор — едва в два часа днес тук пристигна куриер на Ваше превъзходителство, за да съобщи за пристигането ви. Аз отсъствах. Ваша светлост, отсъствах по делата на легацията. След моето завръщане намерих писмото на Ваше превъзходителство. Имах време колкото да отворя апартаментите. Почистват ги.
— Добре, добре.
— А! Голяма радост е за мен да видя знаменитата личност на нашия нов посланик.
— Ш-шт! Да не разпространяваме нищо, докато новите заповеди не дойдат от Лисабон. Само благоволете, господине, да ме отведете в спалнята, падам от умора. Вие ще се разберете с моя секретар, той ще ви предаде моите заповеди.
Канцлерът се поклони почтително пред Бозир, който отвърна сърдечно и каза иронично вежливо:
