— Говорете на френски, скъпи господине, така ще ви бъде по-удобно, на мен също.
— Да, да — промърмори канцлерът, — по-удобно ще се чувствам, защото, ще ви призная, господин секретар, моето произношение…
— Ясно ми е — отвърна Бозир самонадеяно.
— Ще се възползвам от случая, господин секретар, защото във ваше лице виждам любезен човек — побърза да каже канцлерът с жар. — Ще се възползвам от случая, казвам, за да ви попитам не смятате ли, че господин Де Суза ми се сърди, че така лошо говоря португалски?
— Съвсем не, никак, щом говорите чисто френски.
— Аз! — изрече радостно канцлерът. — Аз съм парижанин от улица „Сент Оноре“!
— Е, добре! Очарователно е — заяви Бозир. — Как се казвате? Дюкорно, струва ми се.
— Дюкорно, да, господин секретар, доста сполучливо име, защото има испанско окончание, ако така се приеме. Господин секретарят знае моето име, това ме ласкае.
— Да, вие сте добре поставен в Лисабон, толкова добре, че вашата репутация ни възпрепятствала доведем канцлер оттам.
— О, колко съм признателен, господин секретар! И каква щастлива възможност за мен е назначаването на господин Де Суза.
— Но господин посланикът звъни, струва ми се.
— Да тичаме.
Наистина се втурнаха. Благодарение на старанието на своя камериер господин посланикът се беше разсъблякъл. Бе сложил прекрасен халат. Бръснар, извикан набързо, го гласеше. Няколко кутии и пътни чанти, доста луксозни, украсяваха масите и поставките. В камината се разгаряше голям огън.
— Влезте, влезте, господин канцлер — подкани посланикът, който току-що бе потънал в огромен фотьойл с възглавници пред камината.
— Господин посланикът ще се разсърди ли, ако му отговарям на френски? — тихо сподели канцлерът с Бозир.
— Не, не, хайде.
Дюкорно направи комплимент на френски.
— Е, но това е много удобно, вие говорите възхитително френски, господин Ду Корно.
„Той ме взе за португалец“ — помисли си канцлерът, пиян от щастие. И стисна ръката на Бозир.
— Така! — каза Мануел. — Ще може ли да вечеряме?
— Разбира се, да, Ваше превъзходителство. Да, „Пале Роаял“ е на две крачки оттук. Познавам един прекрасен гостилничар, който ще донесе превъзходна вечеря на Ваше превъзходителство.
— Все едно, че е за вас, господин Ду Корно.
— Да, Ваша светлост… и, ако Ваше превъзходителство позволи, бих поискал разрешение да предложа няколко бутилки вино, каквито Ваше превъзходителство би намерил единствено в Порто.
— А-а! Значи нашият канцлер има добра изба — подхвърли весело Бозир.
— Това е единственият ми разкош — отвърна скромно любезният човек, чиито живи очи, закръглени бузи и широк нос Бозир и дон Мануел можаха да забележат за първи път, на свещи.
— Постъпете, както ви се харесва, господин Ду Корно — каза посланикът. — Донесете от вашето вино и елате да вечеряте с нас.
— Подобна чест…
— Без етикеция, днес аз съм още пътник, утре ще бъда посланик. А ще говорим и по работа.
— Но Ваша светлост ще позволи да хвърля бърз поглед на тоалета си.
— Вие сте великолепен — отбеляза Бозир.
— Тоалет за посрещане, а не галаоблекло — поясни Дюкорно.
— Останете, както сте, господин канцлер, и отдайте на подготовката времето, което бихте употребили, за да сложите галакостюм.
Очарован, Дюкорно напусна посланика и затича, за да спечели десет минути в полза на апетита на Негово превъзходителство.
През това време тримата мошеници, затворени в спалнята, оглеждаха мебелировката и преценяваха действията на новата си власт.
— Дали спи тук този канцлер? — запита дон Мануел.
— Не, не: хитрецът има добра изба и някъде сигурно хубава любовница. Той е стар ерген.
— Портиерът?
— Би трябвало да се освободим от него.
— Аз се заемам с това.
— Другите слуги в хотела?
— Наети слуги, които нашите съдружници ще подменят утре.
— Какво е положението в кухнята? А кабинетът?
— Мъртвило! Мъртвило! Предишният посланик не се появяваше никога в хотела. Той имаше къща в града.
— Как е касата?
— За касата трябва да питаме канцлера — деликатно е.
— Наемам се с тази работа, вече сме най-добрите приятели в света.
— Ш-шт! Ето го.
Наистина Дюкорно пристигаше запъхтян, предупредил гостилничаря от улица „Бон з’анфан“ и взел от кабинета си шест бутилки.
— Ваше превъзходителство няма ли да слезе в трапезарията? — запита той.
— Не, не, ще се храним в стаята, само ние, близо до огъня.
— Монсеньор, вие ме зарадвахте. Ето виното.
— Топази! — възкликна Бозир, вдигайки едно от шишетата на височината на свещта.
— Седнете, господин канцлер, докато камериерът ми сложи масата.
Дюкорно седна.
— В кой ден пристигнаха известията? — попита посланикът.
— В навечерието на заминаването на вашия… на предшественика на Ваше превъзходителство.
— Добре. Всичко наред ли е в легацията?
— А, да, монсеньор.
— Няма ли финансови неприятности?
— Няма, доколкото зная.
— Няма дългове… Е, кажете… Ако имаше, бихме започнали с тяхното изплащане. Моят предшественик е галантен благородник, за когото съм солидарен гарант.
— Слава Богу, не би станало нужда. Преди три седмици бе дадено нареждането да се изплатят кредитите и дори на следния ден след заминаването на бившия посланик тук пристигнаха сто хиляди ливри.
— Сто хиляди ливри! — възкликнаха в глас Бозир и дон Мануел, слисани от радост.
— В злато — каза канцлерът.
— В злато! — повториха посланикът, секретарят, дори и камериерът.
— Така че — додаде Бозир, преглъщайки вълнението, — касата съдържа…
— Сто хиляди триста двадесет и осем ливри, господин секретар.
— Малко е — каза студено дон Мануел, — но за щастие Негово величество представи фондове на наше разположение. Аз ви казах, скъпи — добави той, обръщайки се към Бозир, — че ще ни липсват в Париж.
— Като не се смята това, че Ваше превъзходителство бе взел своите предпазни мерки — възрази почтително Бозир.
След това важно съобщение на канцлера веселото настроение в посолството нарастваше. Хубавата вечеря, съставена от сьомга, огромни речни раци, тъмни меса и крем, не по-малко увеличи въодушевлението на португалските благородници.
Господин Дюкорно благославяше още небето, че му е изпратило посланик, който предпочиташе френския език пред португалския, португалските вина пред френските; той плуваше в това приятно
