търпението ни. Показват ми фалшиви скъпоценни камъни, когато им искам истински. Кажете им, че ще се оплача на френския министър и в името на моята кралица ще накарам да хвърлят в Бастилията нахалниците, които мамят един португалски посланик.
Казвайки тези думи, той блъсна с опакото на ръката ковчежето върху тезгяха. Бозир нямаше нужда да превежда всички думи, пантомимата беше достатъчна.
Бьомер и Босанж се разтопиха в извинения и заявиха, че във Франция се показват имитации на диаманти, заместители на накитите, което е приемливо — да се задоволят честните хора и да не се привлекат и изкушат крадците. Господин Де Суза направи рязко движение и тръгна към вратата пред очите на разтревожените търговци.
— Негово превъзходителство ме натовари да ви съобщя — продължи Бозир, — че е много неприятно хора, които носят титлата бижутери на френската корона, да не са в състояние да различат посланик от мерзавец и Негово превъзходителство се оттегля в посолството си.
Господата Бьомер и Босанж си дадоха знак и, покланяйки се, отново започнаха да уверяват посланика в дълбокото си уважение. Господин Де Суза за малко не стъпи върху краката им и излезе. Търговците се спогледаха съвсем обезпокоени и превити до земята. Бозир последва гордо своя господар. Прислужницата отключи вратата.
— В посолството, улица „Жюсиен“! — провикна се Бозир на камериера.
— В посолството, улица „Жюсиен“! — извика камериерът на кочияша.
Бьомер чу през гишето.
— Сделката се провали! — измърмори слугата.
— Готово! — уточни Бозир. — След час тези нехранимайковци ще бъдат у нас!
Каретата излетя, сякаш бе впрегната в осем коня.
30.
В посолството
Като влязоха в сградата на посолството, господата завариха Дюкорно да вечеря спокойно в кабинета си. Бозир го помоли да се качи при посланика и му каза:
— Разберете, драги, човек като господин Суза не е обикновен посланик.
— Забелязал съм това, което казвате — отговори канцлерът.
— Негово превъзходителство — продължи Бозир — иска да бъде на висота в Париж, между хора богати и с вкус. Да ви кажа право, престоят в онази грозна сграда на улица „Жюсиен“ е непоносим за него, въпросът е да се намери отделна сграда за господин Суза.
— Това ще усложни дипломатическите отношения — каза канцлерът. — Ще има да обикаляме много за подписи на разни документи.
— Е, и? Негово превъзходителство ще ви даде карета, драги господин Дюкорно — отговори Бозир.
Дюкорно едва не полудя от радост.
— Неприятно е, че не сте свикнали — продължи Бозир. — Всеки канцлер с достойнство трябва да си има карета. Но ние ще споменем за това при удобен момент и където му е мястото. А сега да дадем отчет на господин посланика за състоянието на работата в посолството. Къде е касата?
— Горе, господине, в апартамента на господин посланика.
— Тъй далеч от вас?
— Въпрос на безопасност, господине. За крадците е по-трудно да се доберат до първия етаж, отколкото до партера.
— Крадци — каза пренебрежително Бозир. — За такава дребна сума!
— Сто хиляди ливри! — отговори Дюкорно. — Дявол да го вземе. Очевидно господин Суза е богат. Не се намират сто хиляди ливри в касите на всяко посолство.
— Искате ли да проверим? — каза Бозир. — Но по-бързо, имам важна работа.
— Веднага, господине, веднага — отговори Дюкорно и стана от бюрото си.
Стоте хиляди ливри бяха в наличност — половината в злато, другата половина в сребро. Дюкорно даде своя ключ, чиито плетеници и детелини Бозир разглеждаше с възхищение. Той умело успя да вземе отпечатък от ключа и го върна на канцлера, като каза:
— Господин Дюкорно, ключът е на по-сигурно място у вас, отколкото у мен, да отидем при господин посланика.
Откриха дон Мануел. Изглеждаше много зает с някакво листче, изписано с цифри. При появяването на консула той го попита:
— Знаете ли шифъра на старата ни кореспонденция?
— Не, Ваше превъзходителство.
— Е, добре! Искам занапред да го знаете, господине. Така ще ме освободите от много отегчителни подробности. А как е касата? — попита той.
— В отлично състояние, както всъщност всичко, което влиза в служебните задължения на господин Дюкорно — отговори Бозир.
— Стоте хиляди ливри?
— В наличност, господине.
— Добре, седнете, господин Дюкорно, искам да ме посъветвате за нещо.
— На заповедите ви, Ваше превъзходителство — каза сияещ канцлерът и приближи стола си към бюрото.
— Сериозна работа, за която се нуждая от вашата осведоменост. Познавате ли в Париж по-честни бижутери?
— Господата Бьомер и Босанж, бижутери на кралския двор — отговори канцлерът.
— Тъкмо тях не искам да използвам — каза дон Мануел.
— Те са имали нещастието да предизвикат недоволството на Ваше превъзходителство?
— Съвсем сериозно, господин Дюкорно, съвсем сериозно.
— О! Ако можех да бъда малко недискретен, ако бих си позволил…
— Позволете си…
— Бих попитал в какво тези хора с голяма репутация в професията…
— Те са истински лихвари, господин Дюкорно, а лошите им постъпки ги доведоха дотам, че загубиха около един или два милиона.
— О! — извика Дюкорно.
— Бях изпратен от Нейно величество да се уговоря за една диамантена огърлица.
— Да, да, прочутата огърлица, поръчана от покойния крал за госпожа Дю Бари. Зная, зная…
— Вие сте ценен човек, знаете всичко. Е, добре, щях да купя огърлицата, но тъй както вървят нещата, сега няма да я купя.
— Трябва ли да направя нещо?
— Господин Дюкорно…
— Тактично, много ловко, монсеньор.
— Би било добре, ако познавате тези хора.
— Босанж ми е братовчед.
Дон Мануел и Бозир се спогледаха. Настъпи мълчание. Двамата португалци обмисляха предложенията си. Изведнъж един лакей отвори вратата и обяви:
— Господата Бьомер и Босанж!
Дон Мануел стана бързо и гневно извика:
— Отпратете тези хора!
Лакеят направи крачка назад, за да се подчини на заповедта.
— Не, изгонете ги вие самият, господин секретар — подхвана наново посланикът.
— За Бога! — каза умоляващо Дюкорно. — Оставете ме да изпълня заповедта на монсеньор. Аз ще смекча нещата, тъй като не мога да не изпълня нареждането.
— Правете каквото искате — каза небрежно дон Мануел.
Когато Дюкорно се втурна стремглаво навън, Бозир се приближи до дон Мануел.
— И тъй, тази работа ще пропадне? — каза дон Мануел.
