прислужница:
— Алдегонд, ето един хубав брой, чете ли го?
— Не още — отговори старата жена. — Не съм приготвила супата.
— Доволен съм от този брой — каза вестникарят, излегнал се в тясното легло.
— Да — отвърна Алдегонд, — а знаете ли какво разправят в печатницата?
— Какво разправят?
— Казват, че този път сигурно няма да ви се размине Бастилията.
Рето седна и спокойно каза:
— Може и така да е, но няма да се наложи да бягам толкова и ще изям спокойно супата си. А знаеш ли защо, Алдегонд?
— Бога ми, не, господине.
— Вместо да атакувам един човек, аз атакувам цяло съсловие; вместо да атакувам един военен, аз атакувам кралицата.
— Кралицата! — прошепна старицата. — Нищо да не ви плаши. Ако атакувате кралицата, ще ви възхваляват до небесата, ще продадем бързо вестниците и ще си купя обици.
— Звъни се — рече Рето и си легна пак.
Старицата отиде бързо до магазинчето, за да посрещне дошлия. След минута тя се върна сияеща.
— Хиляда броя — каза тя, — хиляда изведнъж, ето ти поръчка.
— На чие име? — попита оживено Рето.
— Не зная. О, имаме време, не е лесно да се изброят, да се завържат и натоварят хиляда броя.
— Тичай бързо, ти казвам, и питай лакея кой го е пратил. Лакей ли е?
— Един посредник. Човек от Оверн със самар на носач.
— Добре, разпитай го да каже къде ще занесе вестниците.
Алдегонд се забърза. Стълбата изскърца под дебелите й крака. После заразпитва човека и гласът се чуваше през дъсчения под. Посредникът отговори, че носи вестниците на улица „Ньов Сен Жил“ в Маре при граф Калиостро.
Издателят подскочи от радост и едва не продъни кушетката. Той стана и отиде да ускори доставката, изпълнявана само от един човек — някакъв измършавял бедняк, чието лице бе по-прозрачно от листовете на вестника. Хилядата екземпляра бяха натоварени върху самара на носача, който изчезна през вратата, прегърбен под товара.
Господин Рето се готвеше да отбележи в следващия брой успеха на днешния и да посвети няколко реда на щедрия господин. Откровено казано, той бе доволен, че има такова ценно познанство, когато на двора се чу иззвъняване.
— Още хиляда вестника — каза Алдегонд, увлечена от първия успех. — Не е за чудене, господине, щом се отнася за Австрийката, всички ще се присъединят към казаното.
— Тихо! Тихо, Алдегонд! Не говори тъй високо! Австрийката. Това е оскърбление, което ще ме закара в Бастилията, както ти ми предрече.
— Е, добре де! — рече грубо старата. — Тя австрийка ли е или не?
— Думата „австрийка“ ние, журналистите, споменаваме често, но не бива да се злоупотребява.
Прекъсна го позвъняване.
— Иди да видиш, Алдегонд, не мисля, че е отново, за да купят вестници.
— Кое ви кара да мислите така? — попита старицата, като слизаше по стълбите.
— Не зная. Струва ми се, че виждам до оградата един човек с мрачно лице.
Алдегонд продължи да слиза, за да отвори. Господин Рето наблюдаваше напрегнато, с внимание, което читателят ще разбере, след като героят и обстановката му станат известни. Алдегонд отвори. Пред нея стоеше семпло облечен човек, който се осведоми дали редакторът е вкъщи.
— Какво имате да му кажете? — попита недоверчиво Алдегонд.
Тя едва открехна вратата, като беше готова да я затръшне при най-малката опасност. Човекът раздрънка монети в джоба си. Звукът на метал накара старицата да се оживи.
— Идвам — каза той — да платя хилядата екземпляра от днешния вестник, които са взети от името на граф Дьо Калиостро.
— А! Щом е така, влезте.
Човекът мина през желязната врата и още не я беше затворил, когато зад него, друг посетител, млад, едър, с хубаво лице, я задържа отворена.
— Извинете, господине — каза той.
И без да иска друго разрешение, се промъкна зад изпратения от граф Калиостро човек да уреди сметката. Алдегонд, всецяло погълната от мисълта за печалбата и завладяна от звука на монетите, отиде при господаря си.
— Хайде — каза тя, — всичко е наред, ето петстотин ливри от господина с хилядата вестника.
— Да ги приемем подобаващо — каза Рето.
Той се загърна в един твърде хубав халат, който притежаваше благодарение на щедростта, или по- точно на страха на мадам Дюгазон. След приключението й с учителя по езда Астли вестникарят получаваше от нея най-различни подаръци.
Приносителят на сумата от граф Калиостро се представи, разтвори торбичка с монети по шест ливри, отброи сто и ги нареди на дванадесет купчинки. Рето ги преброи старателно, като внимаваше монетите да не са повредени. После благодари, даде квитанция и приятно усмихнат изпрати касиера, като го попита закачливо как е граф Дьо Калиостро. Човекът с монетите благодари като за някаква съвсем естествена любезност и си тръгна.
— Кажете на господин графа, че го чакам, когато той пожелае да дойде — каза Рето и добави: — Нека е спокоен, аз умея да пазя тайна.
— Безполезно — отвърна касиерът, — граф Дьо Калиостро е независим, не вярва на магнетизъм. Той иска да се подиграват на господин Месмер и да разпространяват приключението с ведрото, за да се забавлява.
— Добре — каза тих глас откъм вратата. — Ние ще се постараем да се присмеят и на граф Дьо Калиостро.
Господин Рето видя в стаята си човек с мрачно лице. Това беше, както вече казахме, млад и силен мъж. Господин Рето обаче нямаше да бъде ни най-малко на нашето мнение, че този човек е с приятно лице. Погледът и начинът на говорене бяха заплашителни от гледна точка на господин Рето, разбира се. Лявата му ръка лежеше върху дръжката на шпага, а с дясната се бе подпрял на бастуна си.
— С какво мога да ви услужа, господине? — попита Рето. Гласът му потреперваше, което му се случваше винаги в по-трудни ситуации. А тъй като трудните ситуации не бяха рядкост за него, често му се случваше да трепери.
— Господин Рето? — попита непознатият.
— Аз съм.
— Дьо Вилет?
— Да, господине.
— Издател на вестник?
— Да, това съм аз.
— Автор на тази статия? — продължи ледено непознатият и извади от джоба си прясно отпечатан вестник.
— Всъщност аз не съм авторът, но аз я публикувах — отговори Рето.
— Много добре. Все едно, защото, ако не сте имали смелостта да напишете статията, то сте имали подлостта да я публикувате. Казвам подлостта — повтори студено непознатият, — защото като благородник държа да меря думите си дори в този вертеп. Но не бива да се взема буквално казаното, защото това, което казах, не предава напълно мисълта ми. Ако я изразя напълно, ще кажа: „Този, който е написал статията, е подлец, а този, който я е публикувал, е нищожество.“
— Господине! — възкликна пребледнял Рето.
— А, я виж, досадна работа — продължи младият мъж, като все повече се оживяваше. — Но чуйте, господин драскачо, всяко нещо по реда си. Преди малко получихте пари, а сега ще получите някой и друг
