удар.
— О! — извика Рето. — Ще видим.
— И какво ще видим? — попита кратко и с нападателен тон младежът.
След тези думи той се насочи към неприятеля си.
На Рето обаче това не му се случваше за първи път. Той познаваше всички ъгълчета на собствената си къща. Само се обърна, мина през вратата и я блъсна така, че тя му послужи като щит. Оттам прекоси в съседната стая, чиято врата извеждаше към улица „Старите августинци“. Озовал се на нея, той бе на сигурно място. Там имаше друга малка желязна врата. При едно завъртане на ключа (а ключът винаги беше подръка) Рето я отваряше и бързо изчезваше.
Този ден обаче бе злополучен за клетия вестникар, защото, когато посегна към ключа, той забеляза през дъсчената ограда друг един човек, който без съмнение поради голямото напрежение му се стори като Херкулес. Неговата неподвижност и заканителност му се видяха страшни. Очевидно последният го дебнеше, както някога драконът е дебнел крадците на златната ябълка в градината на хесперидите51. На Рето много му се искаше да се върне обратно, но младият мъж с бастуна се появи зад него. Той продължаваше да го преследва, след като беше изкъртил с ритник вратата, а отпред, въоръжен със сабя и бастун, бе застанал друг страж, който, стига да протегнеше ръка, и щеше да го сграбчи. Рето се оказа между два огъня, или по-право между два бастуна, в някакво тъмно пространство, намиращо се между последните стаи на апартамента и спасителната врата, която водеше към улица „Старите августинци“, тоест към свободата и спасението, разбира се, ако успееше да премине.
— Господине, моля ви, оставете ме да мина — каза Рето на младия мъж до вратата.
— Господине — извика младежът, който преследваше Рето, — спрете този нещастник.
— Бъдете спокоен, господин Дьо Шарни, няма да мине — каза младият мъж до вратата.
— Господин Дьо Таверне, вие тук? — извика Шарни, защото точно той се бе появил веднага след касиера на улица „Монторгьой“ при Рето.
Сутринта и на двамата, след като прочетоха вестника, им хрумна едно и също нещо, защото и двамата ги бе завладяло едно и също чувство. И без да се наговарят, те осъществиха това, което бяха замислили: да отидат при вестникаря и да поискат удовлетворение за нанесената обида и ако не са доволни, да го набият. Ала сега всеки от тях, като забеляза другия, изпита неприятното чувство, че има съперник в лицето на човека, който е имал същото намерение. Господин Дьо Шарни с намусен тон произнесе четири думи:
— Господин Дьо Таверне, вие?
— Аз — отговори Филип със същия тон и се насочи на свой ред към умоляващия го вестникар, който беше проврял двете си ръце през желязната решетка на вратата. — Аз съм, но, изглежда, съм дошъл прекалено късно. Е, добре, аз само ще присъствам на тържеството. Освен ако не бъдете така добър да ми отворите.
— Тържество — прошепна ужасен вестникарят, — тържество, какво говорите, господа? Ще ме убивате ли?
— О! — възрази Шарни. — Силно казано. Не, господине, няма да ви убивам, най-напред ще ви разпитам, а после ще реша. Господин Дьо Таверне, надявам се, разрешавате да действам по своему с този човек, нали?
— Разбира се, господине — отговори Филип. — Вие имате предимство, тъй като сте дошли пръв.
— Хайде, застанете до стената и не мърдайте — заповяда Шарни. — И така, признавате ли, драги господинчо, че сте написали, публикували, както го наричате, забавния разказ срещу кралицата, който тази сутрин излезе във вашия вестник?
— Господине, той не е срещу кралицата.
— А! Само това оставаше!
— Много сте търпелив — изръмжа Филип от другата страна на вратата.
— Бъдете спокоен! — отговори Шарни.
— Да — тихо каза Филип, — но и аз чакам.
Шарни не отговори на Таверне, а се обърна към клетия Рето:
— Атенаотна това е Антоанета, прочетено обратно… О, не лъжете, господине. Ще бъде тъй плоско и глупаво, че вместо да ви набия, или по-скоро убия, жив ще ви одера. Отговорете ясно! Попитах ви дали сте единственият автор на този памфлет.
— Не съм издайник — отвърна Рето и се изправи.
— Много добре! Значи имате съучастник. Най-напред човекът, който е изпратил да купят хиляда броя от това обидно съчинение, да предположим граф Дьо Калиостро, както казахте преди малко. Графът ще си плати също, след като си заплатите и вие.
— Господине, аз не го обвинявам — извика вестникарят от страх да не попадне под гневните удари на двамата, без да брои още Филип, който стоеше пребледнял от другата страна на вратата.
— Но — продължи Шарни — тъй като вас съм заловил първи, вие ще платите първи.
Той вдигна бастуна си.
— Господине, само ако имах шпага — извика вестникарят.
Шарни свали бастуна си и каза:
— Господин Филип, дайте, моля ви, шпагата си на този мерзавец.
— О, никога! Не давам почтената си шпага на нищожества. Ето бастуна ми, ако не е достатъчен вашият. Но по съвест не мога да направя нищо друго за него и за вас.
— Дявол да го вземе! Бастун! — каза силно раздразнен Рето. — Знаете ли, господине, че съм благородник?
— Тогава — каза Шарни и хвърли шпагата си в краката на вестникаря, — заемете ми вашата, господин Дьо Таверне. Аз ще се разплатя, като няма да докосна тази тук.
Филип нямаше вече какво да възрази. Той извади шпагата си от ножницата и я подаде на Шарни през решетката, който я пое с жест на благодарност.
— А! Благородник си — обърна се той към Рето, — а пишеш подобни непристойни думи за кралицата! Е, добре! Вдигни шпагата и докажи, че си благородник.
Рето не помръдна. Човек би казал, че се страхуваше от шпагата в краката му, както и от бастуна, който в един миг беше над главата му.
— Да го вземат дяволите! — възкликна силно раздразнен Филип. — Отворете ми най-после тази врата!
— Извинете, господине — каза Шарни, — но вие вече се съгласихте този човек да принадлежи най- напред на мен.
— Тогава побързайте да свършите, защото нямам търпение да започна и аз.
— Трябваше да използвам всички средства, преди да стигна до крайности — каза Шарни. — Защото да се нанасят удари с бастун струва почти толкова, колкото да се изтърпят. Но тъй като господинът предпочита ударите с бастун пред ударите с шпага, добре, ще бъде обслужен по негов вкус.
Едва бяха казани тези думи и писък, издаден от Рето, извести, че Шарни от думи бе преминал към дела. По-точно към пет-шест силно нанесени удара и всеки бе изтръгнал вик, равен на болката, която беше предизвикал първият. Виковете привлякоха старата Алдегонд, но Шарни се разтревожи толкова силно от нейните викове, колкото и от виковете на господаря й.
През това време Филип, който стоеше като Адам извън рая, гризеше ноктите си и обикаляше като мечка, усетила дъх на прясно месо пред клетката. Най-после Шарни се спря изморен от ударите, които беше нанесъл, а Рето се просна на земята, изтощен от побоя.
— И така — каза Филип, — свършихте ли, господине?
— Да — отговори Шарни.
— Сега ми върнете шпагата, която ви беше ненужна, и ми отворете.
— Господине, господине — помоли Рето, видял някакъв защитник в човека, който бе вече приключил сметките си с него.
— Разбирате, че не мога да оставя господина на вратата — каза Шарни. — Ще му отворя.
— О, това е убийство! — извика Рето. — Е, хайде, убийте ме веднага с шпагата и всичко да се свърши.
— О — каза Шарни, — успокойте се, мисля, че господинът дори няма да ви докосне.
