— Имате право — каза с голямо презрение Филип, който току-що бе влязъл. — Нямам намерение. Набиха ви много добре, а както казва правната аксиома: Non bis in idem52. Ho има още екземпляри от вестника, важно е те да бъдат унищожени.
— А! Много добре! — възкликна Шарни. — Виждате ли, двама души мислят по-добре от един. Аз може би щях да забравя. Но как попаднахте на тази врата, господин Дьо Таверне?
— Ами — каза Филип — осведомих се в квартала за навиците на този измамник. Научих, че имал навика да бяга, като го поставят натясно. Разпитах как се изплъзва и реших, че като се появя на скритата врата, вместо да се представя на главния вход, и затворя изхода, ще заловя лисицата в леговището й. Същата мисъл за отмъщение е дошла и на вас, но тъй като сте бързали повече от мен, вашите сведения не са така пълни. Влезли сте през вратата, откъдето минават всички, и той щеше да ви се изплъзне, ако за щастие не ме бяхте заварили тук.
— Радвам се! Елате, господин Дьо Таверне. Този хитрец ще ни заведе до печатарската машина.
— Но машината не е тук — рече Рето.
— Лъжа! — извика заканително Шарни.
— Не, не — намеси се Филип, — виждате, че има право, буквите ги няма, останали са само вестниците. Издадените броеве обаче трябва да са тук освен хилядата екземпляра, продадени на господин Дьо Калиостро.
— Тогава Рето ще унищожи вестниците пред нас.
— Ще ги изгори, така е по-сигурно.
И Филип със задоволство отблъсна Рето и те се отправиха към малкото помещение на партера.
33.
Как двама приятели стават врагове
След като чу крясъците на господаря си и разбра, че вратата е заключена, Алдегонд отиде да търси стражата.
Преди да се върне обаче, Филип и Шарни имаха достатъчно време да запалят голям огън с първите броеве на вестника, после да накъсат и да хвърлят в пламъците и другите.
Двамата господа горяха последните вестници, когато в дъното на двора зад Алдегонд се появи стражата, придружена от стотина хлапаци и още толкова любопитни жени. Първите войници пристигнаха в преддверието, когато догаряше последният брой от вестника. За тяхно щастие Филип и Шарни познаваха пътя, който Рето, без да иска, им беше показал. Те прекосиха тайния коридор, пуснаха резето и преминаха през желязната врата, която водеше към улица „Старите августинци“. Превъртяха два пъти ключа и го хвърлиха в първия канал. През това време Рето се почувства свободен и се развика: „Помощ! Убийци!“, а Алдегонд, като видя отблясъците на пламъците, също нададе вик: „Пожар!“
Войниците пристигнаха, но тъй като младите мъже вече си бяха отишли и огънят догаряше, не сметнаха за необходимо да продължат диренето.
Тълпата обаче, винаги по-любопитна от стражата, остана в двора на господин Рето почти до дванадесет часа, очаквайки да продължи сцената от сутринта… В отчаянието си Алдегонд проклинаше името на Мария-Антоанета, наричаше я Австрийката и благославяше господин Калиостро, за когото казваше, че е покровител на литературата.
Когато Таверне и Шарни бяха вече на улица „Старите августинци“, разговорът им протече по следния начин:
— Господине — каза Шарни, — сега, когато вече свършихме работата, мога ли да ви бъда полезен с нещо?
— Хиляди благодарности! И аз щях да ви поставя същия въпрос.
— Благодаря, бях дошъл по лична работа, която ще ме задържи в Париж една част от деня.
— И аз също, господине.
— Позволете ми да се сбогувам и да изкажа удоволствието си, че имах честта и щастието да ви срещна.
— Позволете ми да ви изкажа същите почитания и да добавя пожеланието да се осъществи, както вие искате, работата, за която сте дошли.
Двамата мъже се разделиха с усмивка и любезност, при която никак не беше трудно да се види, че думите, които току-що си бяха разменили, съвсем не отговаряха на истинските им чувства. Двамата тръгнаха в различни посоки. Филип се отправи към булевардите, а Шарни заслиза към реката. И двамата се обърнаха два или три пъти, докато се загубиха един друг от погледа. И тогава Шарни, който беше тръгнал уж към реката, зави по улица „Борьопер“, после премина улица „Ренар“, след нея улица „Гранд Юрльор“, улица „Жан Робер“, улица „Гравилие“, улица „Пасторал“, улиците „Анжу“, „Перш“, „Кюлтюр — Сент Катрин“, „Сент Анастаз“ и „Сен Луи“.
Стигнал там, той се спусна по улица „Сен Луи“ и се отправи към улица „Ньов Сен Жил“. Но колкото повече се доближаваше до целта, погледът му все по-често се спираше на един млад мъж, който се изкачваше насреща по улица „Сен Луи“. Този човек му изглеждаше познат. Като се колебаеше, той се спря два пъти и съмнението му веднага изчезна: мъжът беше Филип.
Филип, който също бе тръгнал по улица „Моконсей“, улица „Урс“, улица „Грьоние Сен Лазар“, улица „Мишел льо Конт“, улица „Вией Одриет“, улица „Л’Ом Арме“, улица „Дьо Розис“, бе минал пред двореца Ламоаньон и после бе излязъл на улица „Сен Луи“ на ъгъла на улица „Егу Сент Катрин“.
Двамата млади мъже се озоваха едновременно в началото на улица „Ньов Сен Жил“. Те се спряха и се погледнаха. Този път не се постараха да скрият какво мислят. Всеки бе воден от едно и също намерение: да дойде и да поиска обяснение от граф Дьо Калиостро. След като се срещнаха отново, нито един от тях не изпита съмнение в намерението на другия.
— Господин Шарни — каза Филип, — аз ви оставих продавача, вие можете да ми предоставите купувача. Оставих ви да нанесете удари с бастун, оставете ме да нанеса удари с шпага.
— Господине — отговори Шарни, — вие проявихте тази любезност, защото бях отишъл първи, а не за нещо друго.
— Да — добави Таверне, — но тук идвам едновременно с вас и веднага ви заявявам, че няма да отстъпя нито педя.
— А кой ви каза, че ви моля за това, господине? Ще защитавам правото си, това е всичко.
— Какво е според вас вашето право, господин Дьо Шарни?
— Да накарам господин Дьо Калиостро да изгори хилядата вестника, които е купил от онзи нещастник.
— Спомнете си, господине, че тъкмо на мен първо ми хрумна да ги изгорим на улица „Монторгьой“.
— Е, добре! И така на улица „Монторгьой“ вие ги изгорихте, а на улица „Ньов Сен Жил“ аз ще ги накъсам.
— Господине, много съжалявам, но трябва да ви кажа съвсем сериозно, че желая първи да се разправя с граф Дьо Калиостро.
— Всичко, което мога да направя за вас, господине, е да се предоверя на съдбата. Предлагам ви жребий. Ще хвърля един луидор на земята и този, който спечели, ще има предимство.
— Благодаря, господине, но аз обикновено съм без късмет и сигурно пак ще загубя.
Филип направи крачка напред. Шарни го спря.
— Господине — каза му той, — мисля, че ще се разберем.
Филип се обърна бързо. В гласа на Шарни прозвуча заплаха, която му харесваше.
— А! — възкликна той… — Добре.
— Ако минем през Булонския лес, за да отидем да искаме удовлетворение от господин Дьо Калиостро, ще удължим пътя си, добре го зная, но вярвам, че това ще сложи край на спора ни. Някой от нас може да остане по пътя, а на този, който дойде отново, няма да му се наложи да дава сметка на никого.
— Наистина, господине — съгласи се Филип, — изпреварвате мисълта ми. Това всъщност урежда всичко. Моля да ми кажете къде ще се срещнем отново.
— Стига моята компания да не ви е много непоносима, господине…
— Как така?
— Може да не се разделяме. Наредих да дойдат с каретата ми и да ме чакат на площад „Роаял“, на две
